Камила Лекберг - Русалката

Мелберг неохотно насочи количката обратно към управлението. Всъщност Паула трябваше да гледа Лео на обяд, докато партньорката й Йоана беше навън по задачи. Но тъй като Паула трябваше да се отзове на повикване от жена, чийто бивш мъж бил на път „да я спука от бой“, Мелберг побърза да се пише доброволец и да изведе момчето на разходка.

А сега не му се искаше да го връща. Мелберг дълбоко завиждаше на Паула, която скоро щеше да излезе в майчинство. Той самият не би имал нищо против да посъкрати дежурствата си, за да прекарва повече време с Лео. Това може би беше добра идея, между другото, като добър шеф и лидер, той трябваше да даде на подчинените си шанс да се развиват. Освен това Лео се нуждаеше от силен, мъжки модел за подражание още от началото. С две майки и без татко на хоризонта, трябваше да се помисли за доброто на детето и да му се даде възможност да взима пример от някой стабилен и надежден мъж. Някой като него самия например.

Мелберг подпря с бедро тежката врата на управлението и издърпа количката след себе си. Аника грейна, когато ги видя, и Мелберг се поду от гордост.

– Охо, виждам, че сте били малко на разходка – каза Аника и се изправи, за да помогне на Мелберг с количката.

– Да, на момичетата им трябваше малко помощ – каза Мелберг и започна внимателно да сваля връхните дрехи на бебето.

Аника го наблюдаваше развеселена. Все още ставаха чудеса.

– Хайде, малкият, да видим дали мама е тук – забърбори Мелберг, докато вдигаше Лео.

– Паула още не се е върнала – каза Аника и седна зад бюрото си.

– О, колко жалко, дядо ще трябва да те дундурка още малко – каза Мелберг доволно и тръгна към кухнята с Лео на ръце.

Момичетата го бяха предложили, когато той се премести при Рита преди няколко месеца. Да му викат дядо Бертил. И сега се възползваше от всеки случай да използва думата, да свиква с нея и да й се радва. Дядо Бертил.

Лудвиг имаше рожден ден и Сия се опитваше да се преструва, че това е съвсем обикновено празненство. Ставаше на тринайсет. Беше минало толкова време, откакто се бе смяла в родилното на почти нелепата прилика между баща и син. Прилика, която не бе намаляла с годините, по-скоро се беше засилила. Но сега това означаваше, че й бе мъчително да гледа Лудвиг, да се взира в кафявите му очи със зелен оттенък и в русата му коса, която още рано през лятото изсветляваше толкова, че изглеждаше почти бяла. Телосложението и движенията на Лудвиг също бяха като на баща му. Той беше висок, върлинест, а когато я прегърнеше, ръцете му й напомняха за тези на Магнус. Дори дланите им си приличаха.

С несигурна ръка Сия се опита да изпише името на Лудвиг върху тортата „Принцеса“ 7. Това беше още една обща черта между баща и син. Магнус можеше сам да изгълта цяла „Принцеса“, без по тялото му да се лепне и грам. На нея й стигаше само да погледне канелена кифличка и качваше половин килограм. Но сега бе отслабнала толкова, колкото не си беше и мечтала. Откакто Магнус изчезна, килограмите й сякаш се бяха изпарили. С всяка хапка преглъщаше храната все по-трудно. От минутата, в която се събудеше, та чак докато си легнеше и заспеше неспокойно, Сия усещаше буца в стомаха си, която почти не оставяше място за храна. Но външният й вид изобщо не я интересуваше, дори не се поглеждаше в огледалото. Какво значение имаше това без Магнус?

7Традиционна шведска торта, направена от слоеве пандишпан, конфитюр, сладкарски крем и бита сметана, залята със зелен марципан. – Б. пр.

Понякога й се искаше да бе умрял пред очите й. Да беше получил инфаркт или да го бе сгазила кола. Каквото и да е, само да знаеше и да можеше да се погрижи за погребението, завещанието и всички практически подробности, свързани с нечия смърт. Тогава може би щеше да изпита изгаряща мъка, която постепенно да избледнее и да остави след себе си притъпена тъга, примесена с красиви спомени.

Сега нямаше нищо. В живота й се бе разтворила огромна празнина. Него го нямаше, а тя не можеше да излее мъката си и да продължи напред. Дори не можеше да работи и не знаеше още колко ще остане в болнични.

Погледна надолу към тортата. Беше оплескала глазурата. Неравномерните купчинки, които покриваха марципана, изобщо не можеха да се разчетат. Това сякаш изцеди последните й сили. Сви се, застанала с гръб към хладилника, и плачът се надигна в гърдите й, непреодолим и готов да се излее навън.

– Мамо, не плачи.

Сия усети ръка на рамото си. Беше ръката на Магнус. Не, на Лудвиг. Разтърси глава. Действителността се изплъзваше между пръстите й. Искаше да разтвори длан, да пусне реалния свят и да изчезне в мрака, който я очакваше. Хубав, топъл мрак, който щеше да я обгърне завинаги, ако му позволеше. Но през сълзите си видя кафявите очи и светлата коса. Знаеше, че не може да се предаде.