Камила Лекберг - Русалката

– Ще трябва сам да провериш, тя те чака вътре – каза Аника и му намигна.

Патрик отиде до стаята си и спря на вратата.

– Здрасти, скъпа, какво правиш тук?

Ерика седеше на стола за посетители пред бюрото му и разлистваше разсеяно вестник „Полицай“.

– Ама че се забави – каза тя, без да отговори на въпроса му. – Това ли били натоварените дни на полицейските сили?

Патрик само изсумтя. Знаеше, че Ерика обича да се закача.

– Е, какво правиш тук? – повтори той и седна на стола си.

Наведе се напред и загледа съпругата си. За пореден път осъзна колко е красива. Спомни си първия път, когато го беше посетила в участъка във връзка с убийството на приятелката й Александра Вийкнер, и си помисли, че оттогава само се беше разхубавила. Понякога забравяше всичко това покрай ежедневието – ден след ден се нижеха в работа, ходене до детската градина, пазаруване и уморени вечери на дивана пред телевизора. Но от време на време с пълна сила го поразяваше прозрението колко далеч от всекидневна е любовта му към Ерика. Сега, докато тя седеше пред него и зимното слънце позлатяваше русата й коса, а в корема й бяха близнаците им, чувството бе невероятно силно и той знаеше, че подобни мигове стигат за цял живот.

Патрик осъзна, че не беше чул отговора на Ерика, и я помоли да повтори.

– Казах, че сутринта ходих да поговоря с Кристиан.

– Той как е?

– Изглежда, се чувства окей, само е малко изморен. Но... – тя прехапа устни.

– Но какво? Мислех, че просто е пийнал повечко и е бил нервен.

– Ами това не е цялата истина. – Ерика извади внимателно найлонов плик от чантата си и го подаде на Патрик. – Картичката пристигна вчера, заедно с букет цветя. А писмото е едно от шест, които е получил през последната година и половина.

Патрик изгледа съпругата си продължително и понечи да отвори плика.

– Мисля, че е най-добре да опиташ да ги прочетеш, без да ги вадиш. Аз и Кристиан вече сме ги пипали. Няма нужда от още отпечатъци.

Той й хвърли още един поглед, но постъпи както тя предложи, и прочете внимателно картичката и писмото през найлона.

– Ти как ги тълкуваш?

Ерика се премести по-напред, но се наложи да заеме предишната си позиция, тъй като столът заплашително се наклони.

– Ами звучат като заплахи. Макар и да не са толкова директни.

– Да, и аз ги разбирам по този начин. Определено и Кристиан така го изживява, въпреки че се опитва да омаловажи нещата. Дори не искаше да покаже писмата на полицията.

– Значи, това тук...?

Патрик вдигна плика пред Ерика.

– Уф, по погрешка ги взех със себе си. Ама че съм разсеяна.

Тя наклони глава и се опита да си придаде очарователен вид, но мъжът й не се връзваше толкова лесно.

– С други думи, откраднала си ги от Кристиан?

– Чак пък откраднала. Просто ги заех за малко.

– И какво искаш да направя с този... зает материал? – попита Патрик, макар че много добре знаеше какъв ще е отговорът.

– Някой очевидно заплашва Кристиан и той е изплашен. Личеше му, когато се срещнахме днес. Взима го крайно сериозно. Не разбирам защо не иска да съобщи в полицията, но може би ще можеш дискретно да провериш дали по писмото или картичката има нещо, което може да е от полза.

Гласът на Ерика беше умолителен и Патрик вече знаеше, че ще капитулира. Когато бе в такова настроение, не можеше да се спори с нея, беше го научил по трудния начин.

– Окей, окей – каза той и вдигна ръце във въздуха. – Предавам се. Ще видя мога ли да открия нещо. Но не е в началото на списъка ми с приоритети.

Ерика се усмихна.

– Благодаря, скъпи.

– А сега бягай вкъщи и си почини малко – каза Патрик, наведе се напред и я целуна.

Когато тя си тръгна, той се заигра безцелно с плика, съдържащ заплашителните изречения. Усещаше мозъка си муден и тегав, но нещо там вътре все пак се размърда. Кристиан и Магнус бяха приятели. Можеше ли...? Веднага отхвърли мисълта, но тя се завръщаше упорито. Погледна снимката, закачена на стената пред него. Можеше ли да има връзка?

Бертил Мелберг буташе количката пред себе си. Както обикновено, Лео седеше щастлив и доволен и от време на време усмивка разкриваше двата му долни зъба. Днес Ернст трябваше да остане в управлението, но в други случаи кучето лоялно придружаваше количката и бдеше нищо да не заплашва бебето, което се бе превърнало в център дори на неговия свят. И със сигурност на този на Мелберг.

Никога не бе подозирал, че може да изпитва такива чувства към някого. Откакто присъства на раждането му и бе първият, който го държа в ръце, той се чувстваше така, сякаш Лео е стиснал сърцето му в желязна хватка. Да, бабата на Лео също имаше сериозен успех в това отношение, но на първо място в списъка с най-важните хора в света на Мелберг стоеше малкият мушморок.