Камила Лекберг: Пазачът на фара

– Спокойно, и така се справяме отлично.

Ерика казваше истината. След раждането на Мая имаше чувството, че постоянно се движи през гъста мъгла, но сега всичко беше различно. Може би обстоятелствата около раждането на близнаците не бяха оставили място за депресия. Помагаше също и фактът, че в болницата бебетата бяха придобили строги навици. Спяха и ядяха в определено време, при това заедно. Тя не се притесняваше ни най-малко, че няма да успява да се грижи за децата си. Радваше се на всяка секунда, която прекарва с тях. Особено след като за малко не ги бе изгубила.

Затвори очи, наведе се напред и допря нос до главичката на Ноел. За миг поникналият мъх й напомни за Ана и Ерика стисна клепачи още по-силно. Трябваше да измисли как да помогне на сестра си, защото в момента се чувстваше страшно безсилна. Пое дълбоко въздух и остави миризмата на Ноел да я утеши.

– Любов моя – промълви Ерика. – Любов моя.

– Как върви работата?

Сигне опита да придаде лековата интонация на думите си, докато сипваше руло „Стефани“, зелен грах, картофено пюре и сметанов сос в чинията. Стабилна порция.

Откакто се върна да живее вкъщи, Мате почти не докосваше храната си, макар че Сигне готвеше любимите му ястия всеки път, когато той вечеряше с тях. Въпросът беше дали изобщо яде нещо, когато е сам в апартамента си. Във всеки случай беше кльощав като сойка. За щастие вече поне изглеждаше по-здрав, след като следите от нападението бяха изчезнали. Когато му отидоха на свиждане в болница „Салгренска“, Сигне не можа да сдържи изплашения си вик. Мате направо беше смазан. Лицето му бе толкова подуто, че тя едва го разпозна.

– Добре.

Гласът му стресна Сигне. Отговорът дойде с такова закъснение, че тя бе забравила, че е задала въпрос. Мате загреба картофено пюре и парче руло с вилицата. Сигне затаи дъх, проследявайки с поглед движението на вилицата към устата на Мате.

– Спри да зяпаш момчето, докато яде – измърмори Гунар, който вече беше готов да си сипе втора порция.

– Извинявай – каза тя и поклати глава. – Аз... просто съм много щастлива, че се храниш.

– Няма да умра от глад, мамо. Ето, виж. Ям.

Той предизвикателно препълни вилицата си и бързо налапа храната, преди да е паднала.

– Нали не те претоварват в общината?

Гунар хвърли още един раздразнен поглед към Сигне. Смяташе, че тя се държи прекалено загрижено и че трябва да остави сина им на спокойствие. Сигне знаеше това, но не можеше да се въздържи. Мате беше единственото й дете, а от онзи декемврийски ден преди близо четиресет години, когато той се роди, Сигне през равни интервали се будеше нощем плувнала в пот, с глава изпълнена с кошмари за жестокости и ужаси, сполетели сина й. Нищо на този свят не бе по-важно от това той да е добре. Винаги бе смятала така. Знаеше, че и Гунар се чувства по същия начин, че боготвори Мате не по-малко отколкото тя. Просто той успешно отблъскваше мрачните мисли, които вървят ръка за ръка с любовта към собственото ти дете.

Сигне от своя страна постоянно съзнаваше, че е възможно да изгуби всичко само за секунда. Веднъж, когато Мате беше още бебе, й се присъни, че той има скрита сърдечна недостатъчност и накара лекарите да направят щателни изследвания, които показаха, че детето е в отлично здраве. През първата година Сигне не си позволяваше да заспи за повече от час, като постоянно ставаше, за да провери дали Мате диша. Когато той поотрасна и чак докато тръгна на училище, тя раздробяваше храната му на съвсем малки хапки, за да не би да се задави. Освен това не спираше да сънува автомобили, които се блъскат право в мекото му, малко телце.

Когато Мате навлезе в пубертета, сънищата на майка му станаха още по-ужасни – алкохолни натравяния, шофиране в нетрезво състояние, сбивания. Понякога се мяташе така бурно насън, че будеше Гунар. Трескавите кошмари се нижеха един след друг, докато накрая ставаше и чакаше Мате да се прибере, вперила поглед ту в прозореца, ту в телефона. Сърцето й подскачаше всеки път, когато чуеше отвън да приближава човек.

След като той се изнесе, нощите й малко се поуспокоиха. Странно, тъй като страхът й по-скоро трябваше да се засили, при положение че вече не можеше да бди над Мате. Но Сигне знаеше, че той не би поел излишни рискове. Ако не друго, беше успяла да го научи на предпазливост. Освен това Мате беше внимателен и грижовен и никога не би сторил зло на някого другиго. Според нейната логика това означаваше, че и никой не би пожелал да нарани него самия.