Камила Лекберг - Пазачът на фара

– Ерика ме изгони. Каза, че й омръзнало да гледа грозната ми мутра вкъщи.

Патрик опита да се усмихне, но вчерашният ден още витаеше в мислите му, така че усмивката не се получи от най-широките.

– Разбирам напълно съображенията на жена ти – отвърна Аника, но погледът й бе изпълнен със същата тъга като този на Патрик.

Смъртта на дете не оставаше никого безразличен. Освен това Аника и мъжът й Ленарт бяха разбрали, че скоро ще могат да вземат отдавна чаканата си осиновена дъщеря от Китай, така че Аника бе станала още по-чувствителна към бедите, сполетяващи другите деца.

– Нещо интересно?

– Не, не бих казала. Обичайното. Госпожа Стрьомберг се обади за трети път тази седмица, твърдейки, че зет й иска да я убие. Също така задържахме няколко хлапета за кражба от супермаркета.

– С други думи, работим на пълни обороти.

– Мда, основната тема за разговор в момента е поканата да изпробваме всички чудеса, които обещават в новия спа комплекс.

– Не звучи толкова зле. Бих се жертвал да отида.

– Във всеки случай е хубаво, че ремонтираха хотел „Бадис“ – каза Аника. – Сградата изглеждаше, сякаш всеки момент ще се срути.

– Да, това е супер. Но се съмнявам, че ще си избият парите. Реставрацията сигурно им е струвала баснословни суми, а не знам дали на хората наистина им се ходи на спа.

– Ако не се получи, на Ерлинг ще му припари под опашката. Имам приятелка в общината, която казва, че са вложили голяма част от бюджета си в този проект.

– Представям си. Във Фелбака много се говори за тържеството по откриването. То също няма да им излезе без пари.

– Целият участък е поканен, ако не знаеш. Така че ще трябва да извадим празничните одежди от гардероба.

– Всички ли са навън? – попита Патрик, сменяйки темата.

Не изпитваше кой знае какво желание да се конти за луксозни празненства.

– Да, всички освен Мелберг. Той си е в кабинета, както обикновено. Нищо не се е променило, макар той да твърди, че се е върнал на работа толкова скоро, защото без него управлението щяло да се разпадне. От Паула разбрах, че се е наложило да търсят друга детегледачка, иначе Лео щял да започне ранна кариера като сумо борец. Чашата изглежда преляла, когато Рита се прибрала по-рано от работа и заварила Бертил да приготвя храна за Лео, като тъпче в блендера цяло бургер меню. Тогава тя директно се върнала в офиса и помолила за разрешение да работи на половин ден за няколко месеца.

– Шегуваш се.

– Не, това е самата истина. Сега пак ще трябва да го търпим по цял ден. Поне Ернст се радва. Докато гледа Лео, Мелберг го оставяше в управлението и горкото куче умираше от мъка. Само лежеше в коша си и скимтеше.

– Да, в известна степен е хубаво, че всичко е както обикновено – каза Патрик, после тръгна към кабинета си и пое дълбока глътка въздух, преди да влезе. Може би работата щеше да го накара да забрави вчерашния ден.

Никога повече нямаше да стане от леглото. Щеше да си лежи и да гледа през прозореца, да гледа небето, което понякога беше синьо, понякога сиво. За миг дори й се прииска да се върне обратно в болницата. Там всичко бе толкова просто. Така тихо и спокойно. Всички бяха мили и внимателни, говореха, без да повишават глас, и й помагаха да яде и да се мие. Тук вкъщи всичко я смущаваше. Чуваше как децата си играят. Виковете им отекваха между стените. От време на време влизаха и я поглеждаха с големите си очи. Имаше чувството, че очакват нещо от нея, че искат нещо, което тя не може да им даде.

– Ана, спиш ли?

Гласът на Дан. Предпочиташе да се престори на заспала, но знаеше, че той няма да се хване.

– Не.

– Приготвих малко ядене. Доматена супа с препечени филийки и крем сирене. Помислих си, че може би ще решиш да слезеш да ядеш с нас? Децата питат за теб.

– Не.

– Не за яденето или за слизането?

Ана чу отчаянието и раздразнението в гласа му, но не я интересуваше. Вече нищо не я интересуваше. Вътре в нея имаше просто голяма празнота. Нямаше сълзи, тъга, гняв.

– Не.

– Трябва да ядеш. Трябва...

Гласът му секна и той остави подноса върху нощното й шкафче с трясък, така че част от доматената супа се разля.

– Не.

– И аз изгубих дете, Ана. А децата изгубиха братче. Имаме нужда от теб. Ние...

Тя чу как Дан се мъчи да намери думи. Но в нейната глава имаше място само за една дума. Една-единствена дума, която изпълваше празнотата. Ана извърна поглед.

– Не.

След малко чу Дан да излиза от стаята. Тогава се обърна и отново се загледа през прозореца.