Камила Лекберг: Немското дете

– Леле, колко гнусно! – намръщи се Матиас.

– Откъде са се взели всички тия мухи?

Адам изумено се взираше в пода. Хрумна му много неприятна мисъл. Мъртви мухи. Кофти миризма. Отхвърли я, но погледът му отново се насочи към стола.

– Матиас?

– Да? – отговори Матиас раздразнено, докато отвратен търсеше някое място, където да не нагази в купчина мъртви мухи.

Адам не отвърна, а тръгна колебливо към стола. Някакъв вътрешен глас го караше да се обърне, да се върне по същия път, по който бе дошъл, и да тича, докато остане без дъх. Но любопитството му беше по-силно и краката му като че ли сами го носеха към стола.

– Ей, какво има? – повтори Матиас, но замлъкна, като видя напрегнатите, неспокойни стъпки на Адам.

Адам все още беше на половин метър от стола, когато протегна ръка. Видя я как потрепери леко. Бавно, бавно, милиметър по милиметър, приближаваше ръката си към облегалката. Единственият звук в стаята беше хрущенето под краката му. Кожата на стола беше хладна на допир. Увеличи натиска на пръстите си. Побутна облегалката леко наляво, така че столът да се завърти към него. Направи стъпка назад. Столът постепенно се обърна и двамата видяха какво има на него. Зад себе си Адам чу как Матиас повръща.

Големите влажни очи на кучето следяха и най-малкото му движение. Мелберг се опита да го игнорира, но с краткотраен успех. То беше като залепено за него и го зяпаше с изпълнен с обожание поглед. Накрая Мелберг не издържа. Издърпа най-долното чекмедже на бюрото си, извади едно кокосово топче и го хвърли на пода пред кучето. След две секунди беше изчезнало, а за миг на Мелберг му се стори, че кучето се усмихва. Въобразяваше си, разбира се. Сега поне вече беше чисто. Аника добре го бе насапунисала и изкъпала. Все пак Бертил леко се погнуси, когато на сутринта се събуди и видя, че през нощта кучето се беше качило на леглото и се бе изтегнало до него. А сапунът не убива бълхите. Само като си помислеше, че козината му е пълна с малки лазещи гадинки, които само чакат да се прехвърлят на собственото му едро тяло... Но подробният преглед на козината не беше установил никакви форми на живот, а и Аника бе дала тържествената си дума, че не е открила бълхи, докато го е къпала. Това обаче не значеше, че кучето ще спи при него на леглото. Всичко си имаше граници.

– Та, значи, как да те наречем?

Мелберг се почувства глупаво в момента, в който изрече тези думи – да седи и да говори на нещо, което се движи на четири крака. Обаче на песа му трябваше име. Мислеше и се оглеждаше за нещо, което да му даде идея. В главата му обаче се въртяха само глупави кучешки имена: Фидо, Луде… Не се сещаше за никакви други. Сетне се подсмихна. Хрумна му блестяща идея. Честно казано, откакто го бе уволнил, Лундгрен му липсваше, малко, но все пак. Защо да не кръсти кучето Ернст? Щеше да е забавно. Мелберг пак се подсмихна.

– Ернст. Какво ще кажеш за това, момче? Отива ти, а? – рече и извади още едно кокосово топче от чекмеджето.

Разбира се, че на Ернст му се полагаше кокосово топче. А и не беше негов проблем, ако кучето надебелееше. След няколко дни Аника със сигурност ще е открила къде да го даде, така че нямаше никакво значение дали ще изяде едно или две кокосови топчета.

Рязко телефонно позвъняване накара и двамата с Ернст да подскочат.

– Бертил Мелберг.

Първоначално не разбра какво му казваше гласът в слушалката – беше пронизителен, истеричен брътвеж.

– Извинявай, можеш ли да говориш по-ясно? Какво каза? – Заслуша се по-внимателно и повдигна вежди, когато най-сетне разбра. – Труп, така ли? Къде?

Седна на стола с изправен гръб. Кучето, което вече се казваше Ернст, също седна и наостри уши. Мелберг си отбеляза адреса на един лист, приключи разговора с „Останете, където сте“ и се изстреля от стола. Ернст го последва по петите.

– Стой тук. – В гласа на Мелберг неочаквано се прокраднаха властни нотки и за негово учудване кучето рязко спря и зачака следващата заповед. – Иди там! – нареди Мелберг, гледайки към кошницата, която Аника бе поставила в единия ъгъл на кабинета му.

Ернст се подчини с нежелание, довлече се до ъгъла и легна с глава върху лапите и обиден поглед, насочен към случайния му стопанин. Бертил Мелберг се почувства изключително доволен от успеха си и окрилен от новопридобития си авторитет, тръгна по коридора, като викаше на всички и на никого едновременно: – Получихме обаждане за намерен труп!

Три глави се появиха на отворените врати – една червена на Мартин Молин, една сива на Йоста Флюгаре и една гарвановочерна – на Паула Моралес.