Камила Лекберг: Немското дете

– Не знам.

Адам през цялото време се оглеждаше страхливо. С всяка секунда все по-малко му харесваше да е тук.

– Сигурно един куп готини нацистки неща. Представи си, че има униформи или нещо такова.

Адам ясно долавяше възбудата в гласа на Матиас. Откакто бяха правили онова домашно за СС, беше като обсебен. Четеше всичко, каквото намереше, за Втората световна война и за нацизма, а старецът, който живееше малко по-надолу на улицата и за когото всички знаеха, че е един вид експерт по Германия и нацистите, се бе оказал неустоимо изкушение.

– Може да няма нищо подобно – подхвърли Адам, но отлично знаеше, че опитът му е обречен на провал. – Татко казва, че бил учител по история, преди да се пенсионира, и със сигурност има куп книги и тем подобни. Може изобщо да няма нищо готино.

– Скоро ще разберем. – Очите на Матиас блеснаха, когато тържествуващо посочи един прозорец. – Погледни. Този прозорец е открехнат.

Адам установи със съжаление, че Матиас има право. Тайничко се беше надявал, че ще се окаже невъзможно да проникнат в къщата.

– Трябва ни нещо, с което да бутнем прозореца.

Матиас се огледа. Решението се оказа една прозореч-на кука, паднала от мястото си на земята.

– Добре, сега ще видим.

Матиас вдигна куката над главата си и се опита да я подпъхне под единия ъгъл на прозореца. Надникна вътре. Нищо не помръдваше. Прозорецът оставаше стабилен. Изплезил език, направи още един опит. Трудно бе да държи пръчката над главата си и в същото време да натиска. Усилието го напрягаше и той дишаше тежко. Накрая успя да вкара куката още един сантиметър навътре.

– Ще видят, че някой е влизал! – рече Адам със слаб глас, но Матиас като че ли не го чу.

– Сега вече проклетият прозорец трябва да се отвори!

С капки пот по слепоочията, натисна още веднъж и прозорецът поддаде.

– Да! – Матиас направи победен жест с ръка и се обърна развълнуван към Адам. – Помогни ми да се кача.

– Дай да видим дали няма нещо, на което да се стъпи или да се покатери човек, или…

– Дяволите те взели, просто ме повдигни, после аз ще те издърпам.

Адам покорно застана на пътеката и преплете ръце като стъпало за Матиас. Направи гримаса от болка, когато обувката на Матиас се вряза в дланите му, но я изтърпя и повдигна приятеля си.

Матиас се оттласна от сплетените ръце на Адам, улови се за ръба на прозореца и успя да стъпи на перваза първо с единия крак, а после и с другия. Сбърчи нос. Леле, как мирише. Наистина много гадно. Дръпна настрани щората и присви очи, за да надзърне в стаята. Явно бе попаднал в някаква библиотека, но всички щори бяха пуснати до долу, така че помещението беше потънало в мрак.

– Тук вони ужасно.

Обърна се наполовина към Адам, докато си стискаше носа.

– Гадно, а? – попита Адам от земята, с пламъче на надежда в очите.

– Аха, мамка му. Ама вече влязохме. Веселото едва сега започва! Хайде, дай ръка.

Пусна носа си и се хвана за перваза, а дясната ръка протегна към Адам.

– Ще се справиш ли?

– Много ясно, че ще се справя. Хайде.

Адам пое ръката му и Матиас го задърпа с все сила. За момент изглеждаше невъзможно, но Адам се хвана за перваза и Матиас скочи на пода, за да му направи място, при което под краката му се чу силно изпращяване. Погледна надолу. Нещо покриваше пода, но в тъмнината беше невъзможно да различи какво точно. Сигурно бяха сухи листа.

– Какво, по дяволите… – Адам също скочи на пода, но и той не можа да проумее какво предизвикаше пращящия звук. – Мамка му, как вони – рече и усети, че му се повдига от миризмата на гнило.

– И аз това казах – отговори доволно Матиас.

Носът му беше привикнал и смрадта вече не му пречеше толкова много.

– Дай сега да огледаме наоколо. Вдигни щорите.

– Ами ако някой ни види?

– Кой ще ни види тук? Вдигни щорите, мамка му.

Адам направи както му беше казано. Щорите се вдигнаха със свистене и пропуснаха остра светлина в стаята.

– Хубава стая – каза Матиас и се огледа.

Всички стени бяха заети с книжни лавици от пода до тавана. В единия ъгъл имаше два кожени фотьойла до малка масичка. В далечния край бе разположено огромно бюро със старинен, завъртян с облегалката към тях стол. Адам направи крачка към него, но нов пращящ звук го накара отново да погледне надолу. Този път видяха върху какво стъпват.

– Какво, по…

Подът беше покрит с мухи. Черни, гнусни, мъртви мухи. Дори по первазите имаше мухи на рояци и двамата с Адам машинално изтриха ръце в панталоните си.