Камила Лекберг: Немското дете

– Звучиш, сякаш ще съм някъде из седемте морета – засмя се Ерика. – Като за начало ще идвам за обяд.

– Смяташ ли, че ще се получи, като работиш вкъщи?

– При всички положения ще опитам. Преструвай се, че не съм у дома.

– Няма проблем. След като затвориш вратата към кабинета, за мен повече не съществуваш – намигна й Патрик.

– Хм, ще видим – отвърна Ерика и се качи по стълбите. – Но си заслужава да опитаме, докато успея да си намеря офис.

Прибра се в кабинета и затвори вратата със смесени чувства. Цяла година прекара с Мая у дома и с нетърпение очакваше да дойде днешният ден. Да предаде щафетата на Патрик. Отново да се заеме с нормална работа. Толкова беше изтощена от детски площадки, пясъчници и бебешки занимания. Да правиш сладкиши от пясък трудно можеше да се нарече интелектуален стимул и колкото и да обичаше дъщеря си, усещаше, че ще си отреже косата в пристъп на безумие, ако трябва още веднъж да изпее „Паячето Ици-Бици“. Сега беше ред на Патрик да опита от пая.

Ерика седна с благоговение пред компютъра, натисна бутона за включване и се наслади на така познатото бръмчене. Крайният срок за новата й книга от поредицата по действителни убийства беше през февруари, но още през лятото успя да направи известни проучвания, така че се чувстваше готова да започне. Стартира Word, отвори документа, който бе кръстила „Елиас“ – като първата жертва на убиеца, – и постави пръстите си върху клавиатурата. Леко почукване на вратата я прекъсна.

– Хей, извинявай, че те притеснявам. – Патрик я погледна изпод вежди. – Но се чудех дали знаеш къде е гащеризонът на Мая.

– В сушилнята е.

Патрик кимна и затвори вратата след себе си.

Ерика отново постави пръсти върху клавиатурата и си пое дълбоко въздух. Ново почукване.

– Пак извинявай, ей сега ще те оставя на мира, но как мислиш, че трябва да облека Мая днес? Доста е хладно, обаче ако се изпоти, веднага ще настине…

Патрик се усмихна глуповато.

– Просто й сложи един тънък пуловер и тънък клин под гащеризона. Аз обикновено взимам една памучна шапка, иначе й става много топло.

– Благодаря – каза Патрик и пак затвори вратата.

Ерика отново се обърна към компютъра и тъкмо да напише първия ред, когато чу плач от долния етаж. Плачът се превърна в рев, издигна се до кресчендо и след като послуша около две минути, Ерика стана с въздишка от стола и слезе по стълбите.

– Ще ти помогна. Невъзможно е да я преоблечеш, докато реве така.

– Добре, благодаря, ще го запомня – отвърна Патрик, над чиято устна бяха избили капки пот от усилието да облече долните дрешки на много сърдитата и изненадващо силна Мая.

Пет минути по-късно дъщеря му беше все още много начумерена, но пък напълно облечена, и Ерика ги целуна двамата с Патрик, преди да ги изпрати до вратата.

– Направете си дълга разходка, за да може мама да поработи на спокойствие – каза, а Патрик я погледна засрамено.

– Да, извинявай, че… Ще отнеме няколко дни, докато свикнем, после ще имаш цялото спокойствие на света, обещавам ти.

– Всичко е наред – отговори Ерика, но бързо затвори вратата след тях.

После си направи голяма чаша кафе и отново се качи в кабинета. Най-сетне щеше да влезе в ритъм.

– Шт… Не вдигай толкова много шум!

– Голяма работа, майка смята, че и двамата са заминали. Явно са забравили за пощата, защото никой не я е прибирал цяло лято и от юни насам тя го е правила. Така че спокойно, можем да вдигаме колкото шум искаме.

Матиас се засмя, но Адам въпреки това остана скептично настроен. Имаше нещо зловещо в старата къща. Зловещ беше и старецът, каквото и да разправяше Матиас. Адам нямаше никакво желание да рискува.

– Как ще влезем?

Адам знаеше, че в гласа му се усеща безпокойство, но нищо не можеше да направи. Често му се искаше да прилича повече на Матиас. Смел, безстрашен, понякога почти безразсъден. По този начин печелеше и момичетата.

– Ще го измислим. Все някак ще стане.

– Понеже имаш голям опит с влизането с взлом ли?

Адам се изсмя, но гледаше да не повишава много тон.

– Хей, правил съм куп неща, за които нямаш никаква представа – каза високомерно Матиас.

„Аха, как не…“, помисли си Адам, но не посмя да му възрази. Матиас понякога изпитваше необходимост да се прави на по-твърд, отколкото всъщност беше. Адам знаеше, че сега не е моментът да влиза в пререкания с него.

– Какво мислиш, че държи вътре?

Очите на Матиас светнаха, докато обикаляха около къщата, за да намерят прозорец или пролука, нещо, през което да проникнат вътре.