Камила Лекберг: Немското дете

Мелберг въздъхна дълбоко. Имаше този навик. Отново въздъхна. Неблагополучията от миналата пролет все още му действаха потискащо. Но не беше учуден. Позволил си бе да изгуби контрол, просто да бъде, просто да чувства. А това не остава ненаказано. Трябваше да го знае. Всъщност можеше да се каже, че си е заслужил полученото. Спокойно би го нарекъл съществен урок. Е, научил си бе урока, а не беше човек, който допуска една и съща грешка два пъти – това поне знаеше със сигурност.

– Бертил? – прозвуча строгият глас на Аника от рецепцията.

Бертил Мелберг повдигна със заучен и изискан жест косата, която падаше на челото му и стърчеше инатливо. Не бяха много жените, на които позволяваше да му заповядват, но Аника Янсон спадаше към тази специална група. С течение на годините бе започнал пряко волята си да я уважава и не се сещаше за нито една друга жена, за която да може да каже същото. Гафът с жената, дошла да работи в управлението предната пролет, го бе доказал. И сега щеше да се появи някоя нова. Сякаш бе толкова трудно да се намери мъж в униформа. Вместо това решиха да назначат момиче на мястото на Ернст Лундгрен. Да, много жалко.

Кучешки лай от рецепцията го накара да смръщи вежди. Да не би Аника да е довела едно от кучетата си? Много добре знаеше какво му е мнението за песовете.

Само че не някой от лабрадорите на Аника беше тук, а проскубано псе с неопределени цвят и порода. Държеше го на каишка дребна тъмнокоса жена.

– Намерих го отпред – каза тя с подчертано стокхолмско произношение.

– Аха, и какво прави сега вътре? – отговори начумерено Бертил и се обърна, за да се върне в кабинета си.

– Това е Паула Моралес – побърза да се намеси Аника и Бертил отново се обърна.

По дяволите! Името на момичето, което трябваше да се появи днес, звучеше съвсем като испанско. За бога, колко беше дребна. Дребна и слаба. Обаче погледът, който му хвърли, изразяваше всичко друго, но не и слабост. Подаде му ръка.

– Приятно ми е да се запознаем. А кучето се мотаеше отпред. Като гледам в какво състояние е, едва ли принадлежи на някого. Във всеки случай, не и на човек, способен да се грижи за него.

Тонът й беше сериозен и Бертил се зачуди за какво намеква. Каза сговорчиво:

– Добре, остави го някъде там.

– Тук няма място за намерени кучета. Аника вече ме осветли по въпроса.

– Няма ли? – каза Мелберг.

Аника кимна утвърдително.

– Така е, обаче… Можеш да го вземеш със себе си – каза той и се опита да прогони кучето, което в момента се галеше в десния му крак.

– Не става. Вкъщи имаме вече едно куче. Тя не обича компания – отговори Паула спокойно, със същия твърд поглед.

– А ти, Аника, дали… ще се разбира добре с твоите кучета? – каза Мелберг с още по-смирен тон.

Защо трябваше вечно да се занимава с такива дреболии? За бога, та той беше началникът на това място!

Но Аника поклати енергично глава.

– Те са свикнали само едно с друго. Няма да се получи с него.

– Можеш ти да го вземеш – каза Паула и му подаде каишката.

В удивлението си от наглостта й Мелберг, без да се усети, пое каишката, а кучето се притисна още по-силно към крака му и заскимтя.

– Виж, харесва те.

– Но аз не мога… Аз не…

Мелберг започна да заеква, почувствал се изведнъж неспособен да построи цяло изречение.

– Ти нямаш други животни – каза Аника, – а аз ще поразпитам наоколо дали някой не го е изгубил. Ако не открием никого, ще се опитаме да намерим човек, който би искал да се грижи за него. Не можем отново да го изхвърлим на улицата, току-виж, някоя кола го прегазила.

Противно на волята си Мелберг усети как се поддава на увещанията на Аника. Погледна към кучето. То също го гледаше. Погледът му беше влажен и умолителен.

– Добре, добре, по дяволите, ще взема проклетото куче, след като е въпрос на живот и смърт. Но само за няколко дни – рече и размаха пръст към Аника, която изглеждаше облекчена.

– Аз ще го изкъпя тук, в участъка. Не е никакъв проблем – каза тя енергично. Сетне добави: – Много ти благодаря, Бертил!

Мелберг изръмжа:

– Само гледай следващия път, като видя песа, да блести! Иначе няма да престъпи прага ми!

Ядосано тръгна по коридора и тресна вратата след себе си.

Аника и Паула се усмихнаха. Кучето заскимтя и заудря с опашка по пода.

– Днес ще си изкарате добре. – Ерика махна на Мая, която гледаше „Телетъбис“, седнала на пода пред телевизора, и не й обърна никакво внимание.

– Ще бъде много приятно – каза Патрик и целуна Ерика. – С малката ще се справим отлично през идните месеци.