Камила Лекберг - Немското дете

Усети шум в ухото си, по-силен от обикновено, и не можа да чуе какво му казва Ерик, само виждаше, че устните му се движат. И изведнъж това вече не беше Ерик. Беше русият младеж от Грини, който изглеждаше така дружелюбен, когато бяха разговаряли, който го бе подвел да вярва, че е негов ближен, накарал бе Аксел да гледа на него като на единственото човечно създание в едно безчовечно място. Той беше този, който вдигна пушката си с очи, вперени в тези на Аксел, и го удари с приклада. И като разби главата му зад ухото, разби и сърцето му.

Обладан от ярост и болка, Аксел бе грабнал най-близкия до себе си предмет. Вдигнал бе каменния бюст високо над главата си, докато Ерик продължаваше да говори и да драска нещо върху бележника на бюрото си.

Аксел просто пусна бюста. Не упражни сила, остави гравитацията да стовари бюста върху главата на брат му. Не, не главата на Ерик. Главата на затворническия пазач. Или все пак беше Ерик? Всичко изглеждаше така объркано. Той бе у дома, в библиотеката, но всички звуци и миризми изглеждаха тъй живи. Вонята от труповете, тропането на подкованите ботуши, заповедите, изкрещени на немски, които можеха да означават още един ден живот или смърт на момента.

Аксел още чуваше в съзнанието си звука от тежкия камък, пробил кожата и костта. И после всичко свърши. Ерик издаде един-единствен стон и се отпусна, все още с отворени очи. След първоначалния шок и осъзнаването какво беше извършил, Аксел бе обладан от странно, нечовешко спокойствие. Станалото бе непоп-равимо. Той внимателно постави каменния бюст под бюрото, свали окървавените си ръкавици и ги натика в джоба на сакото си. После спусна щорите, заключи вратата и се качи в колата си. Пристигна на летището и там се качи на първия полет за Париж. Опитал се бе да забрави всичко това и да се потопи в работата си, докато полицията не го потърси по телефона.

Беше му трудно да се върне у дома. Отначало не знаеше как ще успее отново да прекрачи прага на тази къща. Но след като двамата дружелюбни полицаи го посрещнаха на летището и го откараха до дома му, се бе стегнал и просто направи каквото бе нужно. Дните минаваха и той успя да се помири с духа на Ерик, който още усещаше като присъствие в къщата. Знаеше, че неговият брат му е простил. Ала Ерик никога не би му простил онова, което стори на Брита. Алекс не бе стиснал шията й със собствените си ръце, но добре знаеше какви ще са последствията, когато проведе онзи телефонен разговор с Франс. Съзнаваше какво прави, когато съобщи на Франс, че Брита е на път да разкрие всичко. Подбра думите си внимателно. Каза каквото бе нужно, за да провокира Франс към действие като прецизно изстрелян смъртоносен куршум. Знаеше, че политическите амбиции на Франс, стремежът му към власт и статут ще го накарат да реагира. По време на телефонния им разговор Аксел вече чуваше яростния гняв, който открай време бе единствената движеща сила у Франс. Така че той носеше точно толкова вина за смъртта й, колкото и Франс. Херман я бе гледал с изражение на обич, каквато Аксел никога не би могъл да извика у себе си. И точно тази обич, това чувство на духовно родство им бе отнел.

Аксел се загледа в поредния излитащ самолет, отправен към неизвестна дестинация. Стигнал бе до края на пътя. Нямаше къде да иде вече.

Дойде му като облекчение след часове чакане най-сетне да усети ръка на рамото си и да чуе глас, изричащ името му.

Паула целуна Йохана по бузата, а после и сина си по главичката. Още не можеше да повярва, че е пропуснала всичко. И че вместо нея беше присъствал Мелберг.

– Толкова съжалявам – повтори тя за стотен път.

Йохана се усмихна уморено.

– Трябва да си призная, доста ругатни изредих, когато не можах да се свържа с теб, но разбирам, че вината не е твоя, задето си била заключена. Радвам се, че си добре.

– Аз също се радвам, че ти си добре – промълви Паула и отново я целуна. – А той е... удивителен.

Тя погледна сина си в ръцете на Йохана и просто не можеше да повярва, че той е тук. Че наистина е тук.

– Вземи го – каза Йохана и го подаде на Паула, която седна до леглото, залюляла бебето в прегръдките си. – И какво съвпадение точно в този ден телефонът на Рита да изключи.

– Наистина. Мама е направо съкрушена – сподели Паула, докато гукаше на новородения си син. – Убедена е, че няма да й проговориш повече.

– Ама каква вина има тя? Пък и нали намерих кой да ми помогне все пак.

Йохана се разсмя.

– Да. Боже мой, кой да предположи, че нещата ще се развият така? – продума Паула, все още в шок от фак-та, че началникът й беше съдействал при раждането на сина й. – Само да го беше чула в чакалнята с мама. Седи и се перчи. Какво „превъзходно момче“ бил синът ни и колко прекрасно си се справила ти. Ако мама не беше вече влюбена в Бертил, то сега определено щеше да се влюби, след като е помогнал внукът й да дойде на бял свят. Боже мили.