Камила Лекберг - Немското дете

Неин и на Ана, поправи се тя.

– Той също ви хареса – каза Марта и лицето й грейна. – Част от мен реагира подсъзнателно на факта, че двамата малко си приличате. Има нещо в очите... Не съм много сигурна, но имате подобни черти.

– Как мислите, че би реагирал, ако... – Ерика не се осмели да довърши въпроса си.

– Предвид колко много искаше да има братя или сес-три, когато беше дете, мисля, че би посрещнал една по-малка сестра с отворени обятия.

Марта се усмихна, очевидно възстановила се от първоначалния шок.

– Две сестри – уточни Ерика. – Имам по-малка сестра на име Ана.

– Две сестри – повтори Марта и поклати глава. – Виж ти. Животът никога не престава да ме смайва. Дори на моята възраст. – После тя стана сериозна. – Ще възразите ли да ми разправите нещо за майка ви... за неговата майка?

Тя погледна изпитателно Ерика.

– На драго сърце ще ви разкажа за нея – каза Ерика и подхвана историята за Елси и как бе дала сина си за осиновяване.

Говори дълго време, повече от час, в опит да е справедлива към майка си и да предаде точно ситуацията на жената, обичала и отгледала сина, от когото Елси е била принудена да се откаже.

Когато външната врата се отвори и от антрето се дочу весел глас, и двете подскочиха.

– Здравей, мамо. Гости ли имаш?

Към стаята приближиха стъпки.

Ерика погледна Марта, която кимна в знак на съгласие. Времето на тайните беше свършило.

Четири часа по-късно Паула и Мартин вече започваха да се отчайват. Чувстваха се като къртици, затворени в непрогледно тъмното мазе, дори след като очите им посвикнаха с мрака и започнаха да отличават контурите на помещението.

– Не така си представях, че ще протекат нещата – въздъхна Паула. – Мислиш ли, че скоро ще изпратят издирващ отряд? – пошегува се тя, но не можа да сдържи нова въздишка.

Мартин, който не бе устоял на импулса да направи още няколко опита да разбие вратата, потърка рамото си, което доста го болеше. Определено нямаше да се размине без синини.

– Сигурно отдавна вече е заминал – отбеляза Паула с нарастваща нервност.

– Има голяма вероятност да си права – съгласи се Мартин, което само я накара да се притесни още повече.

– Със сигурност има куп страшновати сувенири тук – подхвърли Паула и примижа, за да види по-ясно предметите, изпълващи рафтовете в мазето.

– Нищо чудно повечето да са на Ерик – каза Мартин. – Доколкото разбрах, той е бил колекционерът.

– Но тези нацистки артефакти... Като нищо струват цяло състояние.

– Без съмнение. Човек, посветил живота си да колекционира конкретни предмети, накрая натрупва много от тях.

– Защо го е направил според теб?

Паула се взираше в мрака, като се опитваше да проумее онова, на което вече гледаха като на факт. Честно казано, тя лично се почувства убедена в момента, в който се зае да проучва алибито му. Тогава й хрумна да провери дали през юни е имало полет с Аксел Франкел в списъка на пътуващите. Когато проверяваха алибито му, се бяха ограничили само да сверят датата, на която той каза, че е летял, но не се поинтересуваха дали не е имал и още пътувания. И ето че го бяха открили черно на бяло. Аксел Франкел бе летял от Париж до Гьотеборг на шестнайсети юни и се беше върнал същия ден.

– Не знам – отговори на въпроса й Мартин. – Тъкмо това се опитвам все още да разбера. Изглеждало е, че братята са в добри отношения, защо му е било тогава на Аксел да убива Ерик? Кое е провокирало толкова силна реакция?

– Сигурно има нещо общо с подновените контакти между четиримата: Ерик, Аксел, Брита и Франс. Това не може да е съвпадение. И някак е свързано с убийството на норвежеца.

– И аз така мисля. Но как? И защо? Защо сега, след шейсет години? Ето това не мога да разбера.

– Ще трябва да попитаме него. Тоест, ако някога излезем от тук. И ако успеем да го хванем. Сигурно в момента пътува към някоя далечна страна – рече обезсърчена Паула.

– Може да открият скелетите ни тук по някое време догодина – пошегува се Мартин, но опитът му за хумор не беше оценен.

– Ако имаме късмет, току-виж, някое местно хлапе отново опитало да нахълта с взлом – сухо отвърна Паула, което накара Мартин да я сръчка силно.

– Хей! Ти напипа нещо! – възбудено възкликна той, а Паула разтърка мястото, където я бе смушкал с лакът.

– Каквото и да е то, дано изкупи факта, че току-що ми пукна ребро.

– Не помниш ли какво каза Пер, като го разпитвахме?

– Не съм била там. Ти и Йоста го разпитвахте – припомни тя на Мартин, но вече се бе заинтригувала.