Камила Лекберг - Немското дете

Ерик бе слушал, опитвал се беше да разбере. Но дълбоко в сърцето си Аксел знаеше, че чувството за вина измъчва брат му, че го изяжда отвътре и че накрая ще остане само срамът. Аксел се бе опитал да обясни на брат си, че светът е сив, макар да би трябвало да осъзнае, че такова внушение няма да издържи дълго. За добро или зло светът на Ерик винаги бе останал в черно и бяло. Този свят беше съставен от факти. В него нямаше двусмислици. Състоеше се само от дати, имена и места, написани с черни букви на бял фон. Ето с това Аксел бе принуден да се бори. И дълго време го бе правил с успех. Шейсет години. Докато на прага им не се появи Ерика Фалк със символ от миналото и по същото време защитните стени на Брита не рухнаха от болестта, която бавно унищожаваше мозъка й.

Ерик се разколебаваше все повече. И Аксел бе усещал как паниката му расте с всеки изминал ден. Отчаяно се бе опитвал да изтъква разумни доводи и аргументи. Не можеше да бъде накаран да отговаря за нещо, което не се вместваше в образа му. Не такъв го виждаха хората. Всичко, което представляваше, което околните виждаха у него, щеше да се разпръсне като мъгла, щеше да остане само ужасното от него. Работата на цял един живот щеше да бъде съсипана.

И тогава дойде онзи ден в библиотеката у дома им, след като Ерик телефонира на Аксел в Париж и му каза, че е време. Ей така, внезапно. Звучеше като пиян, когато се обади, което бе особено тревожно, защото Ерик никога не бе прекалявал с пиенето. Хлипаше по телефона, говореше как не издържа повече, казваше, че е отишъл да каже сбогом на Виола, та да не й се налага да понася срама, когато истината излезе наяве. И че вече бил задействал нещата, че не можел да чака друг да изкара на показ кирливите им ризи. Всичко, което никога не се бе осмелявал да признае. Сега щял да сложи край на собственото си малодушие и на чакането, беше казал той, като заваляше думите, а Аксел стискаше здраво телефонната слушалка с изпотена длан.

И тогава Аксел се бе качил на първия самолет за Швеция, решен да се опита да вразуми брат си, да го накара да разбере. Открил бе Ерик в библиотеката. Аксел затвори очи и усети сърцето му болезнено да се свива при спомена за тази сцена. Ерик седеше зад бюрото си, когато Аксел нахлу забързан. Драскаше разсеяно в бележника си и с малко сух и безличен глас изрече думите, от които Аксел се бе боял цели шест десетилетия. Вината го разяждала отвътре, не можел да понася това повече. Направил бил необходимото, та всички те най-сетне да поемат отговорността си за станалото.

Аксел се бе надявал казаното от Ерик по телефона да е само празни приказки и брат му да се осъзнае, щом изтрезнее. Ала сега виждаше, че е грешил. Брат му настояваше на своето с плашеща решимост.

Аксел го бе убеждавал. Умолявал бе Ерик да не го прави, да остави погребаното да си стои погребано. Ала за пръв път брат му остана недосегаем за думите му. А Аксел разбра, че нито един от аргументите му няма да успее. Този път Ерик беше решил да извади истината на бял свят. Бе говорил също и за детето. За пръв път му каза, че е било момче и как бе успял да открие кой го е осиновил. И че е превеждал пари за него всеки месец, още откакто сам започнал да изкарва прехраната си. Като един вид компенсация за онова, което са отнели от момчето. Осиновителят му вероятно мислел, че Ерик е бащата, и приел плащанията за сина си, без да ги оспорва. Но това не се бе оказало достатъчно. Подобно изкупление не бе облекчило болката, разкъсваща Ерик, само бе направило последствията от извършеното още по-реални. Дошло е време за истинското изкупление, казал бе Ерик, вперил поглед в очите на брат си.

Аксел си бе представил живота си. Разглеждаше го отвън, така, както го виждаха другите. Живот, белязан от възхищението и респекта на околните. И щеше да си иде ей тъй, отведнъж. После си представи концентрационния лагер. Затворника до себе си, затрупан с пръст от лопатите им. Глада, вонята, деградацията. Усещането от удара на приклада по ухото му, след което нещо се счупи вътре в него. Мъртвеца, облегнат на него в автобуса, докато преминаваха през Европа на път за Швеция. Внезапно се озова пак там. Чуваше шумовете, подушваше миризмите, усещаше омразата, тлееща в сърцето му, макар тогава да не му бе останала никаква сила и да се бе съсредоточил единствено върху оцеляването. И вече пред себе си не виждаше своя брат, седнал на стола. Не виждаше Ерик. Вместо това виждаше всички хора, които го бяха унижавали и тормозили и които сега му се подиграваха злорадо, доволни, че този път той щеше да е поведеният към позорния стълб. Ала той отказваше да им даде това удовлетворение. На всички онези, живи и мъртви, строили се да го осмиват. Нямаше да може да го преживее. Трябваше да оцелее. Единствено това имаше значение.