Камила Лекберг - Немското дете

– Той каза, че проникнал в къщата през прозорец в мазето.

– Не мисля, че тук има прозорци. Ако имаше, щеше да е много по-светло – промърмори скептично Паула и примижала огледа стените на мазето.

Мартин стана и опипом се добра до външната стена.

– Но той така каза. Трябва да има прозорец. Може би нещо виси пред него. Защото, както каза ти, тези предмети тук струват цяло състояние. Може би Ерик не е искал някой да види колекцията му отвън.

Сега и Паула се изправи и се приближи към Мартин. Чу го да изохква, когато се блъсна в насрещната стена, последва едно „Аха!“ и тя се почувства обнадеждена. Надеждата се превърна в триумф, когато Мартин дръпна тежка завеса пред един от прозорците и в сутерена нахлу дневна светлина.

– Не можа ли да се сетиш за това преди няколко часа? – укори го Паула.

– Хей, покажи малко благодарност, че разреших затворническата дилема – весело й се скара Мартин, докато вдигаше резето и отваряше прозореца.

Взе един стол, който видя наблизо, и го постави точно под прозореца.

– Първо дамите!

– Благодаря – измърмори Паула, покачи се на стола и се провря през прозореца.

Мартин я последва. За момент двамата останаха неподвижни, та очите им да свикнат с ослепителната дневна светлина. После хукнаха към външната врата, но тя беше заключена и този път над вратата нямаше ключ. Това означаваше, че якетата им са недостъпни вътре заедно с мобилните телефони и ключовете от колата. Мартин тъкмо се канеше да изтича до най-близката съседска къща, когато чу силен трясък. Погледна по посока на шума и видя Паула с доволно изражение, след като бе запратила камък по един от прозорците на приземния етаж.

– След като се измъкнахме през прозорец, реших, че можем и да влезем по същия начин.

Тя взе една пръчка, изби парчетата стъкло от рамката на прозореца и погледна към Мартин.

– Е, каниш се да дадеш на Аксел още по-голяма преднина или ще ми помогнеш да вляза вътре?

Мартин се колеба само секунда. После повдигна колежката си, за да влезе през прозореца, и я последва. Сега важното беше да хванат убиеца на Ерик Франкел. Аксел вече си беше спечелил голяма преднина. А те все още имаха твърде много въпроси без отговор.

Аксел беше стигнал само до летище „Ландветер“. И просто седеше там. Във вените му бе бликнал адреналин, когато заключи полицаите в мазето, а после метна куфарите си в колата и отпътува, но замайващото усещане вече си бе отишло. Остана единствено празнота.

Седеше неподвижен и гледаше през прозореца как самолетите един след друг излитат от пистата. Можеше да е заминал с всеки един от тях. Разполагаше и с пари, и с контакти. Имаше шанса да изчезне където и както си поиска. Толкова дълго бе изпълнявал ролята на ловеца, че бе изучил всички трикове, използвани при бягство. Ала не искаше да го прави. Това бе финалният извод, до който бе стигнал. Можеше да избяга, но нямаше желание. Ето защо седеше тук, в ничия територия, докато гледаше как самолети кацат и излитат. Чакаше съдбата му да го застигне. И за голяма негова изненада чувството, съпровождащо това очакване, не беше толкова ужасно, както си бе мислил. Може би същото бяха усещали и преследваните от него, когато един ден някой почукваше на вратата им и ги назоваваше с истинското им име. Странна смесица от страх и облекчение.

Ала в неговия случай цената бе твърде висока. Платил бе с живота на Ерик.

Да можеше само дъщерята на Елси да не се бе появявала с медала, символизиращ за тях онова, което цял живот се бяха опитвали да забравят. Тя рязко бе извадила всичко на повърхността и Ерик го бе приел като знак, че времето е дошло. Естествено, Ерик и преди бе говорил как трябва да поправят нещата, доколкото могат, или поне да си понесат отговорността. Не пред закона. Вече бе твърде късно за това. Никой вече не би могъл да ги обвини в извършването на криминално деяние. Но на хуманно, морално ниво. Би трябвало да признаят извършеното пред другите човешки същества. Така бе казал Ерик. Смяташе, че заслужават да си понесат срама и заклеймяването. Упорито бе твърдял, че прекалено дълго са успявали да се изплъзнат от присъдата си.

Но Аксел винаги бе съумявал да го успокои, да го убеди, че няма никакъв смисъл от подобна постъпка. Че тя само би причинила повече вреда. Нищо от случилото се не можеше да бъде променено. Миналото беше минало и трябваше да го оставят зад себе си. Тогава Аксел можеше да се посвети на борбата си за справедливост, да служи на доброто и да се бори срещу злото. А това нямаше как да стане, ако Ерик не спреше да настоява, че трябва да поемат отговорността за миналите си грехове. Станалото бе станало и вече беше безсмислено да се жертва всичкото добро, което бе извършил и което можеше да продължи да върши, защото вече нищо не можеше да се промени. Дори законът проявяваше безразличие към такива случаи и не предвиждаше нищо.