Камила Лекберг - Немското дете

Не бе изпитал угризения, че напуска баща си. Ако зависеше от Ханс, никога не би имал нищо общо с този човек. Той олицетворяваше всичко сбъркано у човешките същества и Ханс се срамуваше, че в някакъв период от живота си е бил твърде слаб, за да се противопостави на баща си. Из ума му запрепускаха спомени. Жестоки, безпощадни образи на дела, извършвани от човек, с когото вече не желаеше да бъде свързван. Самият той беше слаб човек, преклонил се пред волята на баща си, но от когото накрая бе успял да се откъсне. Ханс стисна медала толкова силно, че острите му ръбове се отпечатаха по дланта му. Не се връщаше, за да се срещне с баща си. Най-вероятно съдбата му вече го бе застигнала и той бе получил заслуженото си наказание. Ала имаше нужда да види майка си. Тя не заслужаваше да страда от огромната тревога, която със сигурност изпитваше. Дори не знаеше дали синът й е жив или мъртъв. Ханс трябваше да говори с нея, да я увери, че е добре, и да й съобщи за Елси и бебето. С времето можеше да я убеди да дойде в Швеция, за да живее при тях. Елси не би възразила. Едно от нещата, които обичаше у нея, бе, че има толкова добро сърце. Вярваше, че Елси и майка му ще се разбират отлично.

Ханс стана от леглото. След като се поколеба за миг, върна медала обратно в чекмеджето. Можеше да остане там до завръщането му, за да му припомня човека, който никога повече не желаеше да бъде. Да му напомня, че никога вече няма да бъде слабо и малодушно момче. Сега, заради Елси и бебето, се налагаше да бъде мъж.

Затвори куфара и огледа стаята, в която бе изживял толкова много щастие през последната година. Влакът му тръгваше след няколко часа. Само още едно нещо трябваше да свърши преди заминаването. Внезапно го обзе съдбовно предчувствие, когато чу вратата да се затваря. Усещане, че нещо няма да се получи добре. Отърси се от него и тръгна. Щеше да се върне след седмица.

ЕРИКА БЕ НАСТОЯЛА сама да иде с колата до Гьотеборг, макар Патрик да бе предложил да я придружи. Това беше нещо, което имаше нужда да свърши сама.

Стоя пред вратата известно време, като се мъчеше да накара ръката си да натисне звънеца. Накрая вече не можеше да отлага повече.

Марта погледна Ерика с изненада, когато й отвори вратата, но после се отдръпна да я пусне вътре.

– Простете, че ви безпокоя – каза Ерика, изведнъж усетила гърлото си сухо. – Трябваше да телефонирам предварително, но...

– О, не се тревожете за това – усмихна се мило Марта. – На моята възраст съм благодарна за малко компания, така че ми е приятно. Заповядайте, влезте.

Ерика я последва по коридора към дневната, където и двете седнаха. Обзета от паника, се почуди как да започне, но Марта заговори първа.

– Имате ли напредък в разследването на убийството? – попита тя. – Съжалявам, че не можахме да помогнем повече, когато бяхте тук последния път, но, както ви казах, нищо не знам за нашите финансови дела.

– Знам за какво са били парите. Или, по-скоро, за кого – каза Ерика.

Сърцето й блъскаше в гърдите.

Марта я погледна озадачено, но очевидно не разбираше за какво й говори.

С очи, приковани в старата жена, Ерика изрече меко:

– През ноември 1945 година майка ми е родила син, когото веднага е дала за осиновяване. Родила е в дома на леля си в Борленге. Мисля, че човекът, който беше убит, Ерик Франкел, е превеждал пари на съпруга ви в полза на това дете.

В дневната настана пълна тишина. После Марта отмести поглед и Ерика забеляза, че ръцете й трепереха.

– И аз така си бях помислила. Но Вилхелм никога не ми каза нищо по този повод и... част от мен не искаше да знае. Той винаги е бил нашият син и колкото и коравосърдечно да звучи, никога не съм се замисляла особено над факта, че друга жена го е родила. Той беше наш. Мой и на Вилхелм, и не е обичан по-малко, задето не ни беше роден син. Много искахме дете, дълго бях-ме опитвали и... Йоран се появи като дар от небесата.

– Той знае ли, че...?

– Че е осиновен ли? Да, никога не сме го крили от него. Но, искрено казано, като че не се е замислял много за това. Ние бяхме неговите родители, неговото семейство. Понякога с Вилхелм сме говорили как бихме се почувствали, ако Йоран поиска да научи повече за... биологичните си родители. Но все си казвахме, че този мост ще го пресечем, като стигнем до него. А Йоран като че никога не прояви желание да научи за тях, така че оставихме нещата както си бяха.

– Аз го харесвам – заяви импулсивно Ерика, като се опитваше да свикне с мисълта, че мъжът, когото бе видяла тук миналия път, е неин брат.