Камила Лекберг - Немското дете

– Браво! Много добре! Справи се отлично. Сега да изчакаме следващия напън и преди да си усетила, ще е свършило.

Акушерката се оказа права. След още две контракции бебето се плъзна навън и веднага бе поставено върху корема на Йохана. Мелберг не можеше да откъсне очи от ставащото. На теория знаеше как се раждат бебетата, но да го наблюдава непосредствено беше... Отвътре наистина излезе бебе, което размахваше ръчички и крачета, врещеше и протестираше, след което вече беше на гърдите на Йохана.

– Да помогнем на твоето момченце. Опитва се да суче – каза меко акушерката и постави бебето така, че да намери зърното и да засуче.

– Поздравления – обърна се акушерката към двама им и Мелберг усети грейналата широка усмивка на лицето си.

Никога преди не бе изживявал нещо подобно. Със сигурност никога.

Малко по-късно бебето приключи със сученето, а акушерката го почисти и го уви в одеялце. Йохана седна в леглото с възглавница, подпряна зад гърба й, и се вгледа с обожание в сина си. После се обърна към Мелберг и промълви тихо:

– Благодаря ти. Никога не бих се справила сама.

Мелберг можа само да кимне. Усещаше голяма буца в гърлото си, която му пречеше да заговори, и преглъщаше ли, преглъщаше в опит да я прогони.

– Искаш ли да го подържиш? – попита Йохана.

Мелберг отново успя единствено да кимне. Притеснено протегна ръце и Йохана внимателно му подаде сина си, като се погрижи да постави правилно главичката на бебето. Странно бе усещането да държи това топло новородено телце в ръце. Погледна към мъничкото личице и почувства буцата в гърлото му да нараства. А когато погледна в очите на момченцето, едно нещо му стана ясно – от този момент нататък щеше завинаги да е силно и безнадеждно влюбен.

Фелбака, 1945 г.

Ханс се усмихна на себе си. Може би не биваше да прави това, но беше безсилен да му се противопостави. Разбира се, щеше да им бъде трудно в началото. Мнозина щяха да изказват гласно критики и мнения, без съмнение щеше да има и приказки за грях срещу Бога, както и други упреци в този дух. Ала след като най-лошото преминеше, щяха да си създадат общ живот. Той, Елси и тяхното дете. Как можеше да не изпитва огромна радост при такава перспектива?

Ала усмивката му помръкна, като се замисли какво му предстоеше. Нямаше да е лека задача. Една част от него искаше напълно да забрави случилото се в миналото, да остане тук и да се престори, че никога не е имал предишен живот. Тази част искаше той да повярва, че се е преродил, превърнал се е в чиста бяла страница в деня, когато се промъкна на гемията на бащата на Елси.

Ала войната вече бе свършила и това променяше всичко. Той не можеше да върви напред, без първо да се върне назад. Правеше го главно заради майка си. Движеше го желанието да се увери, че тя е добре, и да я успокои, че е жив и е открил нов дом.

Ханс започна да слага в куфар дрехи за няколко дни. Най-много за седмица. Нямаше намерение да се бави по-дълго. Не му се искаше да се разделя с Елси. Тя се бе превърнала в толкова голяма част от него, че не можеше да понесе мисълта да е далеч от нея и ден повече от необходимото. Просто щеше да направи това неизбежно пътуване и после щяха да са заедно завинаги. Всяка нощ щяха да си лягат заедно и всяка сутрин щяха да се събуждат в обятията един на друг без срам, без да се налага да крият любовта си. Беше напълно искрен, когато заяви намерението си да подаде молба до властите за разрешение да се оженят. Така щяха да сключат брак, преди да се е родило бебето. Почуди се дали то щеше да е момче или момиче. Усмихна се отново, докато стоеше и прибираше вещите си. Малко момиченце с нежната усмивка на Елси. Или пък момченце с къдрава руса коса. Нямаше никакво значение. Той бе толкова щастлив, че с благодарност щеше да приеме каквото и да им пратеше Бог.

Нещо твърдо, увито в плат, падна, когато извади риза от чекмеджето на бюрото. Изтрака, като се удари в пода, и Ханс бързо се наведе да го вдигне. Отпусна се на леглото и заразглежда предмета в ръката си. Беше „Железен кръст“, получен от баща му като признание за заслугите му през първата година на войната. Ханс се втренчи в него. Откраднал бе медала от баща си и го бе донесъл да му припомня от какво бе избягал, когато напусна Норвегия. Беше и един вид осигуровка, ако германците го хванеха, преди да е успял да се добере до Швеция. Отдавна трябваше да се е отървал от този медал. Знаеше го. Ако някой решеше да рови из вещите му, тайната му можеше да бъде разкрита. Но той имаше нужда от него. За да му припомня.