Камила Лекберг - Немското дете

Фелбака, 1945 г.

Аксел чу гласове на долния етаж. С голямо усилие се измъкна от леглото. Щеше да отнеме време да се възстанови напълно – така каза лекарят, когато го прегледа при завръщането му в Швеция. И баща му притеснено бе заявил същото, когато Аксел се приб-ра вкъщи вчера. Почувства се истински блажен, че е отново у дома. За момент му се стори, че всички ужаси, всичките му кошмарни изживявания никога не са съществували. Но майка му се разплака при вида му. Плака още повече, когато обви ръце около измършавялото му и немощно тяло. От това го бе заболяло – не бяха само сълзи на радост. Тя плачеше, защото нищо вече не беше същото. И никога нямаше да бъде. Прямия, смел, весел Аксел вече го нямаше. Последните години му бяха отнели всичко това. Съз-ря в очите на майка си, че тя тъгува за сина, който никога няма да си върне, и същевременно се радва на малката част от него, която се е върнала у дома.

Тя не искаше да излезе с мъжа си и да отсъства цяла нощ, макар че отдавна го бяха планирали. Но баща му знаеше, че Аксел има нужда за малко да остане сам, затова бе настоял да отпътуват

– Момчето е вече вкъщи – каза баща му. – Ще имаме достатъчно време да се виждаме с него. Сега се нуждае от тишина и спокойствие, за да може да си почине. А и Ерик ще му прави компания.

Най-накрая тя отстъпи и двамата излязоха. Аксел беше благодарен, че може да остане сам, трябваше му време, за да свикне отново да е у дома. Да свикне отново да бъде Аксел.

Обърна се с дясното си ухо към вратата и се ослуша. Лекарят му бе казал просто да приеме, че завинаги е оглушал с лявото си ухо. Той не бе и очаквал нещо друго. Когато пазачът завъртя приклада на пушката и го удари над ухото, Аксел знаеше, че е станало нещо непоправимо. Раненото му ухо щеше винаги да му напомня за това, което се бе случило.

С несигурни крачки излезе в коридора. Тъй като краката му все още бяха много слаби, баща му му даде бастун, който да използва, докато поукрепне. Някога бе принадлежал на дядо му по бащина линия. Солиден, як, със сребърен връх.

Аксел трябваше да се хване за парапета, когато бавно тръгна надолу по стълбите, но бе прекарал в леглото достатъчно дълго време, а и му стана любопитно на кого принадлежат гласовете, които беше чул. Въпреки че копнееше за уединение, точно сега имаше нужда от компания.

В креслата в библиотеката седяха Франс и Брита и Аксел си помисли, че е странно да ги види отново, сякаш нищо не се бе случило. За тях животът бе продължил по обичайния си път. Те не бяха виждали трупове, струпани на купчини, или как човекът, който стои до тях, е отхвърлен назад и рухва с куршум в челото. При мисълта колко несправедливо е всичко Аксел бе обзет от гняв, но после си припомни, че сам е избрал да излага живота си на риск и трябва да изтърпи последствията. Ала част от гнева остана да тлее вътре в него.

– Аксел! Радвам се, че си буден! – рече Ерик, седнал с изправен гръб на стола зад бюрото.

Лицето му светна, когато видя брат си. Точно това бе стоплило истински сърцето на Аксел, когато се прибра вкъщи. Че отново вижда лицето на брат си.

– Точно така. Старецът успява да се придвижва с помощта на бастуна си – засмя се Аксел, повдигайки бастуна на шега, за да го покаже на Франс и Брита.

– Има тук някой, с когото бих искал да те запозная – каза Ерик нетърпеливо. – Ханс е норвежец. Той е бил в съпротивителното движение, но се е измъкнал с лодката на Елоф, когато германците са били по петите му. Ханс, това е брат ми Аксел.

Гласът на Ерик беше изпълнен с гордост.

Едва сега Аксел забеляза, че някой стои в другия край на стаята. Беше с гръб към вратата, така че Аксел видя само стройна фигура с къдрава руса коса. Направи крачка напред, за да поздрави, и тогава човекът се извърна.

В този момент светът спря да се върти. Аксел видя приклада на пушката. Припомни си как бе изпитал чувството, че е предаден, че се е доверил на някого, за когото е мислел, че е на страната на доброто, само за да бъде разочарован. Видя, че момчето пред него също го е разпознало. Усети пронизителен звук в ухото си, кръвта се втурна бясно в гърдите му. Преди дори да осъзнае какво прави, Аксел вдигна бастуна високо над главата си и замахна право към лицето на момчето.

– Какво правиш! – извика Ерик и забърза към Ханс, който бе паднал на пода с ръце върху лицето си.

Кръв бликаше измежду пръстите му. Франс и Брита също бяха скочили и се взираха в Аксел невярващо.