Камила Лекберг - Немското дете

– Сред свои? – повтори Аксел.

Гласът му прозвуча кухо. Той се взираше във върха на бастуна си, който беше покрит с кръв и косми.

– Ще го хвърлим в гроба на германските войници. На гробището – обясни Франс с още по-широка усмивка. – Така ще има някаква поетична справедливост.

– Ignoto militi – промърмори Ерик, седна на пода и се втренчи право напред.

Франс го изгледа озадачено.

– „На незнайния войн“ – обясни Ерик тихо. – Това пише на гроба.

Франс се изсмя.

– Виждаш ли? Идеално.

Нито един от останалите не се засмя, но и никой не възрази срещу плана на Франс. Като автомати започнаха да вършат каквото трябваше да бъде свършено. Ерик отиде да донесе един голям хартиен чувал от мазето и като за начало поставиха тялото на Ханс в него. Аксел донесе препарати за почистване от шкафа в коридора, а Франс и Брита се захванаха с неблагодарната работа да почистят библиотеката. Оказа се много по-трудно, отколкото си представяха. Кръвта беше гъста и всеки опит да я изтрият сякаш още повече я замазваше. Брита плачеше истерично, докато търкаше, понякога спираше да хлипа и стоеше коленичила на пода с твърда четка в ръка. Франс й изръмжаваше да продължи да работи. Той не спираше, дори когато потта му се лееше, но за разлика от другите в очите му нямаше и следа от шок. Ерик търкаше механично. Бе престанал да повтаря, че трябва да се обадят в полицията, след като осъзна, че Франс беше прав. Не можеше да допусне Аксел, който току-що се бе върнал у дома, след като бе преживял ада на концентрационните лагери, да бъде отведен от полицията и хвърлен в затвора.

След повече от час упорита работа избърсаха потта от челата си, а Франс се убеди, че няма и следа от това, което се бе разиграло в библиотеката.

– Ще трябва да ви заемем някакви дрехи от гардероба на родителите ни – каза Ерик тихо и отиде да донесе.

Когато се върна, се спря да погледне брат си, който се бе сгушил на пода в ъгъла на библиотеката, с очи, все още вперени в кръвта и косата, останали на върха на бастуна. Аксел не бе продумал и дума, откакто бе излял гнева си, но сега вдигна очи и каза:

– Как ще го пренесем до гробището? Не би ли било по-добре да го погребем в гората?

– Вашите имат мотопед с ремарке. Ще използваме него – отговори Франс, който не желаеше да се откаже от идеята си. – Ако го погребем в гората, някое животно може просто да го изрови. Но никой няма да предположи, че има един труп повече в гроба на германците. Искам да кажа, че вече има няколко тела, погребани там. А ако го вземем с мотопеда, ще го покрием с нещо и никой няма да види нищо.

– Изкопал съм достатъчно гробове – каза Аксел разсеяно, като измести погледа си обратно към бастуна.

– Франс и аз ще го направим – каза Ерик бързо. – Можеш да останеш тук, Аксел. Брита, ти трябва да се прибереш. Ще започнат да се притесняват, ако не си вкъщи за вечеря.

Говореше бързо, изстрелвайки думите като картечница, без да откъсва очи от брат си.

– Никой не се интересува от това дали аз съм вкъщи или не – обади се Франс глухо. – Така че аз мога да остана. Ще изчакаме до десет. Обикновено няма много хора по това време на нощта, а и тогава ще бъде достатъчно тъмно.

– А какво ще правим с Елси? – попита Ерик и се загледа в обувките си. – Тя ще го очаква. И сега, когато ще има дете…

– Немско дете, да. Сама да си понесе последствията! – изръмжа Франс. – Няма да казваме нищо на Елси! Ясно ли е? Тя ще си помисли, че той се е върнал в Норвегия и я е изоставил, което вероятно той щеше да направи, така или иначе. Но аз нямам никакво намерение да й съчувствам. Сама трябва да се справи с това. Някой има ли възражения?

Франс измери с поглед останалите. Никой не каза нищо.

– Добре тогава. Решено е. Всичко това ще си остане наша тайна. Сега си иди вкъщи, Брита, така че да не започнат да те търсят.

Брита се изправи и с трепереща ръка приглади окървавената си рокля. Без да продума, взе роклята, която Ерик й подаде, и отиде да се измие и преоблече. Последното нещо, което видя, преди да остави трите момчета в библиотеката, бе изражението на Ерик. Всичкият гняв, появил се в очите му, когато тайната на Ханс бе разкрита, бе изчезнал. Останал бе само срамът.

Няколко часа по-късно Ханс бе положен в гроба, където щеше да почива необезпокояван в продължение на шейсет години.

Фелбака, 1975 г.

Елси внимателно положи в сандъка рисунката на Ерика. Торе бе извел момичетата с лодката и за няколко часа домът беше на нейно разположение. Тя често се качваше тук, за да поседи известно време и да помисли за това, което е било и което е сега.