Камила Лекберг - Прокоба

– Погледни само! – отрони Ерика, която още не можеше да повярва на очите си. – Виж колко неща е запазила!

И започна внимателно да ги вади едно по едно. Все едно се връщаше в детските си години. Сълзите рукнаха от очите ѝ. Патрик я погали по гърба.

– Но защо? Нали си мислехме, че… Защо?

Ерика избърса очите си с ръкава на пуловера и продължи да рови из сандъка. Под детските вещи се появи сноп черно-бели снимки. Ерика ги извади и ги разгледа, останала без дъх.

– Познаваш ли тези хора? – попита Патрик.

– Не – поклати глава тя. – Но бъди сигурен, че ще разбера кои са!

Отново бръкна в сандъка и напипа нещо твърдо, увито в мек плат. Внимателно го извади. Оказа се мръсно парче плат. Някога бял, сега беше пожълтял и покрит с грозни кафяви петна от ръжда. Разви плата и дъхът ѝ секна. Вътре лежеше медал. Пречупеният кръст не оставяше съмнения около произхода му. Ерика безмълвно показа медала на Патрик. Очите му се разшириха от изненада.

– Ерика… – подхвана той и погледна плата върху коленете ѝ.

– Да? – Тя не можеше да откъсне очи от медала.

– Погледни внимателно плата.

– Това ли? – обърка се тя и го послуша.

Разгъна плата. Оказа се не просто парче, а детска дрешка. Кафявите петна не бяха от ръжда, а от засъхнала кръв. На кого е принадлежала тази дрешка? Защо е окървавена? И защо майка ѝ я бе запазила в сандък на тавана заедно с медал от Втората световна война? За миг Ерика се поколеба дали да не прибере всичко и да затвори завинаги капака. Но както в мита за Пандора, любопитството ѝ надделя. Чувстваше се длъжна да открие истината. Каквато и да е тя.

Както обикновено, дължа благодарности на много хора. И пак по традиция искам първо да изкажа благодарността си на моя съпруг Мике и на децата ми Виле и Мея.

По време на работата си по „Прокобата“ много ми помогнаха Йонас Линдгрен от съдебномедицинския институт в Гьотеборг и полицаите в управлението в Танумсхеде. Специално искам да отлича Фолке Осберг и Петра Виден, както и Мартин Мелин от стокхолмската полиция.

Золтан Сабо-Лекберг, Андеш Туреви и шефът на отдел „Култура“ в община Танумсхеде прочетоха ръкописа и ми помогнаха с коментари. Искрени благодарности, задето отделихте време да проверите детайлите.

Карин Линге Норд от издателство „Форум“ и този път използва червената си химикалка, за да подобри и редактира съдържанието и стилистичното оформяне на романа. Благодаря и на всички служители в издателство „Форум“. Винаги е забавно да се работи с вас!

Безценна е помощта и на всички вас, които гледахте децата; баба Гунел Лекберг, баба Мона и дядо Хасе Ериксон, както и Габриела и Йорген Гюлбрансон и Шарлоте Елиасон. Без вас никога не бих успяла да съчетая всичките си задължения.

Искам да отправя специални благодарности и към Бенгт Нурдин и Мария Енберг от „Нурдин Ейджънси“. С ваша помощ разпространявам книгите си в Швеция и по света.

Благодаря и на „момичетата“ – вие си знаете кои сте… Признателна съм ви за подкрепата, окуражаването и забавните разговори. Какво съм правила, преди да се запозная с вас?

През тази година най-неочаквано получих много идеи от читателите на блога ми. Те също непрекъснато ми засвидетелстваха подкрепата си, както и всички, които ми пишат писма. Благодарна съм ви за имената, които предлагате за героите ми! През цялата година най-важно беше, че Фин великодушно ми позволи да използвам текстовете за Уле. Тя ни липсва.

И накрая искам да благодаря на всичките ми приятели, които проявяват огромно търпение, докато се изолирам „в пещерата“, за да пиша.

Всички грешки в романа са единствено на писателката. Героите са плод на въображението ми, с изключение на боклукчията Лейф. Той се притесняваше да не пусна труп в камиона му, но изкушението се оказа много голямо и не успях да устоя…

Камила Лекберг-Ериксон

Еншеде, 27 февруари 2006 г.

www.camillalackberg.com