Камила Лекберг - Прокоба

Той изхлипа и отчаяно се опита да си поеме въздух, та в свитото му гърло да навлезе малко кислород. Някой дръпна дръжката на вратата отвън. Женско лице се вторачи ужасено в тях. Движенията на жената бяха някак странни, несигурни. Изведнъж го лъхна миризмата на другата, онази, която съществуваше само в спомените му. След като престана да се държи нежно, от нейната уста, кожа, от дрехите ѝ се носеше същият остър мирис. Непознатата – явно от другата кола – го издърпа от колата и заобиколи да извади и сестра му. Той я огледа и се постара да запомни лицето ѝ.

После ги засипаха с купчина странни въпроси.

„Откъде идвате?“ – питаха ги. „От гората“ – отговаряха те и се чудеха защо хората ги гледаха с разочарование и объркване. „Добре, но къде сте живели, преди да ви отведат в гората?“ Двамата със сестра му се взираха в питащия с недоумение. „От гората“ – повтаряха. Не знаеха какво друго да обяснят. Той действително си спомняше смътно за мириса на солена вода и за крясъците на птиците. Но не го каза. Защото единственото, което познаваше добре, беше гората.

Стараеше се и да не мисли за годините, изпълнени с въпроси. Ако тогава беше знаел колко студен и зъл е светът навън, никога нямаше да я моли да ги изведе отвъд гората. На драго сърце би останал в малката къща, с нея, със сестра си, в техния свят, който впоследствие му се стори толкова прекрасен в сравнение с другия. Ала съдбата му отреди да носи тежка вина. Сам предизвика нещастието. Преди не ѝ вярваше, че е неудачник, че несъзнателно привлича беди върху себе си и близките си. Той беше виновен, че животът в очите ѝ си отиде.

През следващите години сестра му се превърна в единствената му опора. Заедно, двамата се защитаваха от онези, които се опитваха да ги съборят и да ги направят грозни като околния свят. Но двамата бяха различни. През нощта, в мрака, те намираха утеха и успяваха да избягат от ужасите на деня. Кожата му се докосваше до нейната, докато дъхът им се смесваше.

Накрая намери начин да облекчи бремето на вината, тегнеща върху плещите му. А сестра му неизменно му помагаше. Винаги заедно. Винаги. Заедно.

Първите тактове от сватбения марш на Менделсон отекнаха в църквата. Патрик усети как устата му пресъхна. Погледна Ерика и едва преглътна напиращите в очите си сълзи. Колкото и да се вълнува, не бива да извърви разплакан пътя до олтара. Патрик се чувстваше невероятно щастлив. Стисна ръката на Ерика, а в отговор тя му се усмихна широко.

Онемя от красотата ѝ. Тази прекрасна жена е неговата бъдеща съпруга! За секунда си спомни първата си сватба – с Карин. Ала се чувстваше, все едно се жени за пръв път. Предишният му брак му се струваше като генерална репетиция, упражнение, подготовка преди тържествения момент, когато ще извърви пътя до олтара с Ерика и ще ѝ се врече да я обича в добро и лошо, докато смъртта ги раздели. Вратите към църквата се отвориха и двамата бавно тръгнаха, докато органистът свиреше, а гостите обръщаха усмихнати лица към тях. Патрик отново погледна Ерика и се усмихна още по-широко. Семплата ѝ рокля с дискретна бродерия върху белия плат ѝ стоеше безупречно. Косата ѝ, украсена с бели цветчета, беше събрана на кок, а от двете страни на лицето ѝ се спускаха кичури. На ушите ѝ блестяха перлени обици. Ерика изглеждаше ослепително. Сълзите напираха в очите му, но той пак ги преглътна. Няма да се разреве пред всички, я!

На пейките седяха приятели и роднини. Всички от управлението присъстваха. Дори Мелберг се бе изтупал в костюм и си бе направил специална прическа. С Йоста бяха дошли сами, а Мартин, който кумуваше на Патрик, доведе Пиа. Аника също дойде със съпруга си. Патрик се радваше, че всички се събраха. Онзи ден му се струваше невъзможно да се наслади на празника си. След като видя как Хана и Лаш потъват в бездната, го налегнаха непреодолима мъка и умора. Мисълта за сватба му се стори безкрайно далечна. Ала после се прибра, Ерика го зави грижливо и той спа цяло денонощие. А когато тя предпазливо му съобщи, че са им подарили нощувка с вечеря в Големия хотел и го попита дали има желание да се възползват от подаръка, той усети, че се нуждае точно от това: да остане сам с Ерика, да вечеря с нея, да заспи в обятията ѝ, да говори, говори, говори…

И днес Патрик се чувстваше напълно готов за големия ден. Всичко мрачно и лошо остана далеч в миналото. Днешният празник прогони болезнените преживявания.

Застанаха пред олтара и церемонията започна. Отец Харалд говори за любовта като търпение и нежност, за Мая, за обичта между Патрик и Ерика. Намираше точните думи, с които да опише самите тях и плановете им за бъдещия им съвместен живот.