Камила Лекберг - Прокоба

– Не забеляза ли никакви признаци? – попита предпазливо Ерика, когато забеляза, че Патрик се е отнесъл нанякъде.

Патрик веднага разбра за какво го пита.

– Всъщност не. Хана се държеше съвсем… нормално. Личеше си, че нещо ѝ тежи, но го отдавах на семейни проблеми. Бил съм на прав път, само дето не съм подозирал, че е толкова сериозно.

– Как така са живеели като съпрузи, а са били брат и сестра?

– Вероятно никога няма да получим отговор на всичките ни въпроси. Мартин се свърза със социалната служба и поиска документация. След катастрофата Лаш и Хана са преминали през истински ад, докато са ги подхвърляли от едно приемно семейство в друго. Представи си какво са преживели: първо, някаква жена ги отвлича от майка им и ги затваря в къща, далеч от света. А после остават съвсем сами. Помежду им трябва да се е създала неестествено емоционална връзка.

– Ммм – съгласи се Ерика, но въпреки това не можеше да си го представи. Всичко това надхвърляше… границите на здравия разум. – Но как е възможно човек да съчетава толкова противоположни начала в живота си? – попита след малко тя.

– Какво имаш предвид? – Патрик я целуна по носа.

– Как е възможно да живееш като всички останали, да се образоваш, да станеш полицай и психолог и същевременно да… криеш тъмната си страна?

Патрик не бързаше да отговаря. Самият той също не разбираше докрай как разсъждават хора като Хана и Лаш, но след дълго премисляне все пак бе стигнал до някои изводи.

– Според мен е точно така, както казваш: в Хана и Лаш са дремели две противоположни начала. От една страна, двамата са искали да живеят нормално. Останах с впечатлението, че Хана обича професията си. Без съмнение би била чудесен полицай. А Лаш го видях за пръв път, когато… – Патрик млъкна за малко. – Почти не го познавам. Но явно е бил интелигентен и също се е стремял към нормален живот. Същевременно тъмното минало явно не е спирало да гложди съзнанието им и случайната им среща с Елса Форшел, докато Хана е работела в управлението в Нюшопинг, е отприщила озлобление, трупано години наред. Такава поне е моята теория. Никога няма да разберем истината.

– Ммм – кимна замислено Ерика. – Навремето имах чувството, че майка ми живее два отделни живота. Един с татко, Ана и мен и друг, който се разиграваше само в главата ѝ и до който тя не ни допускаше.

– Затова ли реши да проучиш произхода ѝ?

– Да – колебливо призна Ерика. – Интуитивно усещам, че се е опитвала да скрие нещо от нас.

– Какво например?

Патрик внимателно махна кичур от лицето ѝ.

– Нямам представа. Не знам откъде да започна. Майка ми не пазеше никакви вещи.

– Сигурна ли си? Провери ли на тавана? Последния път, когато се качих, открих доста стари неща.

– Вероятно са на татко. Но… не пречи да проверим. За всеки случай.

Тя се надигна. В гласа ѝ се появи нотка на ентусиазъм.

– Сега ли? – Патрик нямаше никакво желание да става от удобния диван и да се качва в студеното прашно таванско помещение, оплетено в паяжини. Патрик мразеше паяци.

– Да, сега. Защо не? – Ерика вече се насочваше към стълбите.

– Защо не? – въздъхна Патрик и стана неохотно.

Отдавна беше разбрал, че е безполезно да протестира, когато Ерика си науми нещо. Горе тя почти съжали за постъпката си. Виждаха се само непотребни вещи. Но вече се бяха качили. Ерика се наведе, за да не се удари в таванските греди, и започна да размества предмети и да повдига капаците на кашоните. От време на време избърсваше ръцете си в панталона с гримаса за отвращение. Ама че прахоляк! Патрик също се зае да оглежда. Започваше да се съмнява, че тук ще открият нещо интересно. Вероятно Ерика е права, защото познава майка си. Щом Ерика казва, че Елзи не е пазела никакви вещи, значи… Не щеш ли, стар сандък, набутан в ъгъла на помещението под косо спускащия се покрив, привлече вниманието му.

– Ерика, ела да видиш!

– Какво откри? – полюбопитства тя и се приближи с приведен гръб.

– Сандък. Изглежда доста обещаващо.

– Може да е на татко – замислено каза тя, но не ѝ се вярваше.

Сандъкът, изработен от дърво, с ръждясала ключалка, беше боядисан в зелено и украсен с изящни, но избелели плетеници от цветя. Ерика повдигна капака: оказа се отключен. Най-отгоре лежаха две детски рисунки. Тя ги взе. На долната страна пишеше „Ерика, 3 декември 1974“ и „Ана, 8 юни 1980“. Ерика позна почерка на майка си. По-надолу в сандъка откри и други рисунки, предмети, изработени от нея и сестра ѝ в часовете по ръчен труд, коледна украса и най-различни ръкоделия. Оказа се, че не е била права: майка ѝ беше запазила толкова много спомени от детството им.