Камила Лекберг - Прокоба

– Както е направила Елса, след като е причинила кончината на Сигрид ли?

– Да – потвърди Лаш и очите му потъмняха от омраза. – Както направи Елса.

– А Лилемур?

Лаш и Хана почти стигнаха пристана и Патрик се чудеше какво ще правят, ако двамата престъпници откраднат спасителната лодка, която е много по-бърза. Стане ли така, полицаите никога няма да ги настигнат. Ала кормчията явно се бе сетил за тази вероятност и в момента се оттласкваше от пристана навътре в морето.

– Лилемур! – изсумтя презрително Лаш. – Безполезна глупачка! Точно като другите отрепки, с които трябваше да работя. Сетих се коя е по името и родния ѝ град. После бяхме длъжни да предприемем нещо.

– И затова си излъгал другите участници, че Лилемур е злословила по техен адрес, нали? За да всееш хаос и да отвлечеш вниманието ѝ от себе си.

– И теб си те бива – усмихна се Лаш и стъпи на пристана.

За секунда Патрик се поколеба дали да не се опита да го спре. Подозираше, че Лаш блъфира, вземайки Хана за заложница. Все пак двамата бяха действали заедно. Въпреки това обаче не посмя да се намеси. Нямаше оръжие. Лаш и Хана диктуваха положението.

– Аз се обадих на Лаш да го предупредя за Лилемур – обади се дрезгаво Хана.

– Знаем – увери я Патрик. – На видеозаписа се вижда, че говориш по телефона, но не разбрахме…

– Нямало е как да разберете – кимна тя с печална усмивка.

– Значи, след твоя сигнал Лаш е пресрещнал Лилемур по пътя.

– Да – потвърди тя и внимателно се качи на борда на лодката.

Хана седна на пейката, а Лаш отиде до извънбордовия двигател и завъртя ключа в стартера. Двигателят не реагира. Между веждите на Лаш се образува бръчка. Той опита отново. Чу се стържещ звук, но само толкова. Удивен, Патрик наблюдаваше безплодните опити на Лаш да потегли. Бегъл поглед към спасителната лодка, полюшваща се на разстояние от острова, му донесе нужното обяснение. Кормчията вдигна красноречиво резервоар в ръка и го размаха. Беше го откачил. Предвидливо момче излезе този Петер!

– Нямате бензин – установи Патрик със спокоен тон, макар вътрешно да се чувстваше напрегнат. – Не можете да избягате. Най-добре се откажете и гледайте никой да не пострада.

Патрик си даваше сметка колко банално звучи съветът му, но не му хрумваше нищо по-подходящо за случая.

Без да отговаря, Лаш отвърза лодката и я оттласна от мостика. Течението веднага я понесе.

– Никъде няма да стигнете – предупреди ги Патрик, докато обмисляше вариантите.

Не бяха много. При всички случаи трябваше да заловят Лаш и Хана. Без двигател двамата щяха да стигнат най-много до близките острови. Патрик реши да направи последен опит:

– Хана, по всичко личи, че ролята ти в убийствата е била второстепенна. Все още имаш възможност да се спасиш.

Тя мълчеше. Спокойно срещна погледа на Патрик и бавно хвана ръката на Лаш. Той още стискаше пистолета, но дулото вече не сочеше към слепоочието на сестра му, а към дъното на лодката. С все същото зловещо спокойствие Хана вдигна ръката му и насочи пистолета към главата си. Патрик видя как по лицето на Лаш първо се изписа изненада, а после – за секунда – ужас. Но нейното нечовешко спокойствие зарази и него. Хана му каза нещо. Той ѝ отговори, притегли я към себе си и тя отпусна глава върху гърдите му. После сложи показалец върху пръста му на спусъка и го дръпна. Патрик подскочи и чу учестеното дишане на двамата си колеги зад гърба си. Вцепенени, онемели от ужас, полицаите проследиха как Лаш внимателно седна на ръба на лодката, притиснал нежно в обятията си окървавеното бездиханно тяло на Хана. Лицето му бе опръскано с кръв, напомняща маскировъчна боя. Той ги погледна с все същото спокойствие – за последен път. После доближи дулото до слепоочието си и дръпна спусъка.

Тялото му падна зад борда заедно с Хана. Близнаците на Хеда потънаха в бездната, на която някога майка им ги бе обрекла.

Няколко секунди по-късно кръговете по повърхността на водата изчезнаха. Окървавената лодка се полюшваше над вълните. В далечината като насън Патрик видя лодки. Подкреплението пристигаше.

Още щом чу трясъка и всичко се превърна в ад, той знаеше, че е по негова вина. Тя се оказа права: той беше пълен неудачник. Не се вслуша в предупрежденията ѝ; не спря да пита, да се моли и да настоява, докато тя не се предаде. Звукът от сблъскващи се автомобили отстъпи пред отекваща гръмко тишина, а гърдите го боляха заради предпазния колан. С крайчеца на окото си видя, че сестра му се размърда. Не смееше да я погледне. Все пак събра смелост. Тя не беше пострадала. Той се бореше със сълзите, докато я слушаше как подсмърча. После тя избухна в пронизителен, истеричен плач. Чак тогава той се осмели да погледне към предната седалка. Тишината му подсказваше какво да очаква. Изведнъж вината го стисна здраво за гърлото. Той внимателно откопча колана и се наведе напред, изпълнен с ужасно предчувствие. Отдръпна се рязко и болката в гърдите му го прободе с двойно по-голяма сила. Очите ѝ го гледаха втренчено – мъртви и невиждащи. От устата ѝ течеше кръв. Беше попила в дрехите ѝ и ги бе обагрила в червено. Стори му се, че вижда упрек в угасналия ѝ поглед. Защо не ме послуша? Защо просто не ми позволихте да се грижа за вас? Защо? Защо? Видя ли сега какъв неудачник си?