Камила Лекберг - Прокоба

– Хана? Аз съм, Патрик. Дойдох с няколко колеги. Всичко наред ли е?

Никакъв отговор.

– Лаш? Знаем, че си вътре със сестра си. Не правете глупости. Достатъчно хора пострадаха.

Тишина. Патрик започна да се изнервя, а ръката, с която стискаше пистолета, се изпоти.

– Хеда? Добре ли си? Дошли сме да ти помогнем! Лаш, Хана, не наранявайте Хеда! Постъпила е ужасно, но, повярвайте ми, вече е получила заслуженото наказание. Огледайте се в какви условия живее. Откакто ви е изгубила, не е видяла бял ден.

Отново не получи никакъв отговор и изруга наум. После неочаквано вратата се открехна. Патрик стисна по-здраво пистолета. Мартин и Йоста последваха примера му.

– Излизаме! – обяви Лаш. – Не стреляйте, иначе ще ѝ пръсна главата.

– Добре, добре – съгласи се Патрик, опитвайки се да звучи спокоен.

– Хвърлете оръжията така, че да ги виждам! – продължи Лаш.

Все още не се бе показал в зеещия процеп. Мартин погледна въпросително Патрик, той кимна и бавно пусна пистолета си на земята. Йоста и Мартин направиха същото.

– Ритнете ги настрани – глухо заповяда Лаш.

Патрик пристъпи напред и ритна трите пистолета. Те хвръкнаха над сипея.

– Сега се отдръпнете.

Отново се подчиниха и зачакаха напрегнато какво ще последва. Бавно, сантиметър по сантиметър, вратата се отвори широко и оттам се подаде не лицето на Хеда, както очакваше Патрик, а лицето на Хана. Тя все още изглеждаше отпаднала – по челото ѝ бяха избили капки пот, а очите ѝ блестяха трескаво. Погледът ѝ срещна погледа на Патрик. Той се чудеше как се остави да го заблуди така. Как бе успяла Хана да скрие гнилата си сърцевина зад фасадата на привидната нормалност? За секунда му се стори, че тя иска с поглед да му обясни причините за постъпката си, но после Лаш я бутна напред и Патрик видя пистолета, опрян в слепоочието ѝ: служебното ѝ оръжие.

– Отдалечете се! – просъска Лаш, а в очите му проблесна черна ненавист.

Погледът му сновеше неспокойно наляво-надясно. Лаш бе свалил маската си. Явно не издържаше повече да живее двойствен живот. Лудостта – или натрупаното озлобление, зависи какво име избере да му даде човек – в крайна сметка бе спечелила ожесточената битка с онази част от личността му, която копнееше за нормален живот с професия и семейство.

Полицаите отстъпиха още по-назад и Лаш мина покрай тях с Хана като щит. През процепа на вратата Патрик видя защо Лаш не бе извел Хеда. Тя седеше завързана за един стол. И нейната уста бе залепена с тиксо, оставило следи върху лицата на част от другите жертви. В средата на лентата зееше дупка, достатъчна да провреш гърло на бутилка. Хеда бе издъхнала, както бе живяла: с огромно количество алкохол в кръвта.

– Разбирам защо сте искали смъртта на Хеда, но защо погубихте толкова много други животи?

Патрик не се стърпя да зададе въпроса, измъчвал го в продължение на седмици.

– Тя ни отне всичко. Всичко, което имахме. Хана я видя случайно и веднага решихме какво ще направим. Онова, което опропасти живота ни, стана причина за кончината ѝ: алкохолът.

– За Елса Форшел ли говориш? Знаем, че двамата с Хана сте се возили в колата, когато Елса е предизвикала злополуката, довела до смъртта на Сигрид.

– Живеехме си добре – каза Лаш със слаб глас, докато отстъпваше заднишком към пристана. – Тя се грижеше за нас. Закле ни се да ни защитава.

– Сигрид ли? – попита Патрик и бавно запристъпва след Лаш и Хана.

– Не знаехме името ѝ. Наричахме я „мамо“. Тя така ни се представи: аз съм новата ви мама, каза. Живеехме си чудесно. Тя си играеше с нас, прегръщаше ни, четеше ни на глас.

– Приказката за Хензел и Гретел, нали? – Патрик видя с крайчеца на окото си, че Мартин и Йоста го следват крадешком.

– Да – потвърди Лаш и долепи устни до ухото на Хана: – Четеше ни на глас. Хана, спомняш ли си колко беше хубаво? Колко красива беше мама и колко прекрасно ухаеше? Спомняш ли си?

– Да – отвърна Хана и очите ѝ се напълниха със сълзи.

– Само това успяхме да запазим от нея: книгата. Искахме да покажем на тези негодници колко малко остава, след като съсипеш нечий живот.

– Но не сте се задоволили с отмъщението над Елса – отбеляза Патрик, без да изпуска Лаш от поглед.

– Толкова много хора допускат нейната грешка. Безброй… – гласът на Лаш заглъхна. – Във всеки град, където се установявахме, гъмжеше от виновници. Искахме да… прочистим света от тях.

– Като ликвидирате хора, които са причинили смърт, сядайки пияни зад волана?

– Да – усмихна се Лаш. – Само това ни даваше покой. Държахме да покажем, че няма да се примирим, няма да забравим. Не може да опропастиш нечие бъдеще и после просто… да загърбиш миналото.