Даниъл Силва - Портретът на един шпионин

Къщата се намираше на номер 3300 на Ен Стрийт. Постройките на тази улица бяха издържани в неокласи-чески стил и стойността им далеч надвишаваше възможностите на повечето жители на Вашингтон, с изключение на най-заможните. Още преди първите слънчеви лъчи Габриел се изкачи по витото предно стълбище и според инструкциите влезе, без да натиска звънеца. Ейдриън Картър го очакваше във фоайето. Носеше омачкан памучен панталон, пуловер и жълто-кафяво кадифено сако. Това облекло, в съчетание с разрошената му оредяваща коса и старомодните мустаци, му придаваше вид на професор от провинциален университет - като онези, които ентусиазирано прегръщат всякакви благородни каузи и са непрекъснат дразнител на своите декани. Като директор на Националната тайна служба на ЦРУ, напоследък Картър не работеше за друга кауза освен защитата на американското си отечество от терористични атаки - макар че два пъти месечно, ако програмата му го позволяваше, ходеше в сутерена на епископалната църква в близкото градче Рестън, за да приготвя обяд за бездомниците. За Картър работата като доброволец бе шанс да се отдаде на размишления - рядка възможност да се занимава с нещо различно от ожесточените конфликти, които непрестанно бушуваха из конферентните зали на разрасналата се разузнавателна общност в САЩ.

Той поздрави Алон с предпазливост, присъща на представителите на тайните служби, след което го покани вътре. Габриел поспря за миг в средата на вестибюла и се огледа. Тайни договори бяха сключвани и разваляни в тези стаи.. Десетки хора бяха предавали страната си срещу куфарче с американски долари и обещание за протекция. Картър бе използвал това място толкова пъти, че навсякъде в Лангли то бе известно като неговия „джорджтаунски втори дом“. Нечий находчив ум в Управлението дори му бе дал остроумното название Дар ал Харб, което на арабски означаваше „Дом на войната“. Тази война, разбира се, беше задкулисна, понеже Картър не владееше други способи.

Ейдриън Картър никога не се бе стремил активно към властта. Тя просто бе стоварена върху тесните му плещи, без неговото съгласие. Вербуван от Централното разузнавателно управление още като студент, по-голямата част от кариерата му бе преминала във водене на задкулисна война срещу руснаците - най-напред в Полша, където тайно снабдяваше с пари и циклостилни машини „Солидарност“, после в Москва, където беше шеф на местния офис, и накрая в Афганистан, където поощряваше и въоръжаваше воините на Аллах, макар отлично да съзнаваше, че един ден те ще се обърнат срещу него. Ако Афганистан успееше да катурне Империята на злото, щеше да разчисти пред Картър пътя за издигане в кариерата. Рухването на Съветския съюз той наблюдаваше не от бойното поле, а от удобния си кабинет в Лангли, където малко по-рано бе повишен в ръководител на европейския отдел. Докато неговите колеги открито ликуваха заради гибелта на големия си враг, Картър следеше развоя на събитията с усещане за мрачно предчувствие. Любимата му разузнавателна агенция не бе съумяла да предвиди сгромолясването на комунизма, а това бе провал, чиято сянка щеше да тегне над Лангли дълги години. А най-лошото от всичко бе, че така ЦРУ бе погубило и основанието за своето съществуване.

Всичко това се промени в сутринта на атентатите на 11 септември 2001 г. Последвалата война щеше да бъде война в сенките - територия, която Ейдриън Картър познаваше доста добре. Докато Пентагонът се опитваше да подготви някакъв военен отговор на атентатите, Картър и неговият екип в Контратерористичния център съставиха дързък план за унищожаване на афганистанското убежище на Ал Кайда с помощта на финансирана от ЦРУ партизанска война, оглавена от неколцина представители на американските спецчасти. А когато командири и воини на Ал Кайда започнаха да попадат в американски ръце, именно Картър от своето бюро в Лангли често приемаше ролята на техен съдник. Черните затвори, тайното прехвърляне на затворници, усъвършенстваните процедури за разпит - всичко това носеше отпечатъка на Картър. Той не изпитваше никакви скрупули за действията си, не-можеше да си позволи подобен лукс. За Ейдриън Картър всяка сутрин беше 12 септември. Никога повече, беше се зарекъл той, нямаше да допусне американци да се хвърлят от небостъргачи, подпалени от терористите.

Вече десет години Картър съумяваше да спазва това обещание към себе си. Никой американец не бе успявал да постигне повече в предотвратяването на очакваната втора атака на своето отечество. При все това, заради многобройните му тайни прегрешения, пресата редовно го приковаваше на позорния стълб, а прокуратурата дишаше във врата му. По съвет на юристите на Управлението, той бе прибягнал до услугите на скъпоплатен адвокат от Вашингтон - проява на разточителство, която значително бе стопила спестяванията му и бе принудила съпругата му - Маргарет, да се върне към учителската професия. Приятелите убеждаваха Картър да напусне Управлението и да се прехвърли в по-доходния и процъфтяващ във Вашингтон охранителен бизнес, но той отказваше. Провалът в предотвратяването на ударите на 11 септември не му даваше мира. А духовете на онези три хиляди жертви го заставяха да продължава да се бори до пълното премахване на врага.