Даниъл Силва - Портретът на един шпионин

ДУБАЙ

Листата на Палм Джумейра - най-големият създаден от човека остров на света - лежаха разпрострени върху тихите води на Персийския залив, бавно потъвайки под тежестта на непродадените луксозни вили. В огромния розов хотел в най-отдалечената от брега част на острова лек дъжд капеше по мраморния под на необятното фоайе. Подобно на всичко друго в Дубай, и дъждът беше изкуствен. В този случай обаче той не беше дизайнерски замисъл. Просто таванът бе протекъл. Вместо да извикат специалисти да го поправят, от управата бяха решили да поставят няколко жълти триъгълни знака, които да предупреждават малобройните посетители да внимават откъде минават.

Малко по-нагоре по бреговата линия, във финансовия квартал, имаше и други следи от злощастието, сполетяло града държава. Грамадните строителни кранове, някога символ на икономическото чудо на Дубай, сега се издигаха неподвижно над недовършени бизнес сгради и кули с апартаменти. Луксозните търговски центрове бяха безлюдни, а се носеха слухове, че из пустинните дюни спят немалко безработни чужденци, дошли да си търсят късмета от Европа. Мнозина бяха предпочели да избягат от емирството, за да не останат в този затвор за длъжници. В един момент около три хиляди изоставени автомобила бяха задръстили паркинга на летището. По прозорците им имаше залепени бележки с набързо надраскани извинения до кредиторите. В Дубай автомобилът втора ръка нямаше почти никаква стойност. Задръстванията, допреди няколко години голям проблем, вече бяха бук-вално нещо нечувано.

Емирът продължаваше да се взира в своите владения от безчет билбордове, ала напоследък изражението му бе станало сякаш по-мрачно. Намерението му да превърне едно лениво рибарско пристанище в център на световната търговия, финанси и туризъм, бе задушено под огромна камара от дългове. Дубайската мечта се бе оказала химера. Нещо повече, опитите за осъществяването й бяха предизвикали същинска екологична катастрофа в района. Обитателите на Дубай имаха най-големия въглероден отпечатък в целия свят. Те консумираха най-много вода, произвеждана в енергоемки заводи за обезсоляване, и изразходваха несметни количества електрическа енергия за охлаждането на своите домове, офиси, плувни басейни и изкуствени ски писти. Единствено чуждите работници се оправяха без климатици. Те се трудеха под безмилостното слънце - в някои случаи до шестнайсет часа дневно - и обитаваха мизерни, гъмжащи от мухи фургони, в които нямаше дори прост вентилатор. Дотолкова окаяно бе тяхното съществуване, че стотици ежегодно избираха самоубийството - факт, категорично отричан от емира и неговите бизнес съдружници.

Но за осемдесетте хиляди граждани на Дубай животът едва ли би могъл да бъде по-щастлив. Правителството плащаше за здравеопазването, жилищата и образованието им. Освен това им гарантираше доживотна заетост - при условие, разбира се, че се въздържаха да критикуват емира. Техните родители бяха преживявали с камилско мляко и фурми. А сега цяла армия от чуждестранни наемни работници движеше икономиката им и се грижеше за всяка тяхна прищявка и потребност. Местните мъже се движеха царствено из града в своите искрящо бели кандури и гутри. Малцина от чужденците имаха възможността да разговарят с тях. А когато това се случваше, разговорите не бяха никак приятни.

В общността на чужденците също съществуваше строга йерархия. Британците и другите по-заможни чужденци се бяха изолирали в по-приличните квартали на Сатва и Джумейра, докато черноработниците от развиващите се страни живееха от другата страна на залива Дубай Крийк, в стария квартал, известен като Дейра. Когато човек се разхождаше из неговите улици и площади, сякаш преминаваше през различни страни и култури - ту през индийска провинция или пакистанско село, ту през кътче от Техеран и дори Москва. Всяка от тези общности пришълци бе донесла със себе си по нещо от дома. От Русия бяха дошли гангстерите и проститутките, които обикновено посещаваха „Одеса“ - бар-дискотека, недалеч от Златния сук. Габриел седеше сам на едно канапе край вратата в дъното на заведението, а до лакътя му имаше чаша водка. На съседната маса червендалест британец галеше недохранена девойка от дълбоката руска провинция. Никое от момичетата не се присламчи към Габриел. Той имаше вид на човек, дошъл само да гледа.

Това обаче не се отнасяше за високия русоляв руснак, който влезе в „Одеса“ няколко минути след полунощ. Той бавно приближи бара, пусна ръка на няколко момичета с по-пищни форми, а след това си проправи път към масата на Габриел. Една от девойките незабавно се опита да се присъедини към тях, но върлинестият руснак я отпрати с едно движение на своята продълговата и бледа длан. Когато сервитьорката най-сетне се появи, той поръча водка за себе си и своя приятел.