Даниъл Силва - Портретът на един шпионин

По различни причини операцията щеше да се окаже най-трудната за Габриел и неговия екип, откакто работеха заедно. Враждебната обстановка бе само едно от утежняващите обстоятелства. Те не знаеха със сигурност дали мишената им изобщо ще иде на срещата, нито пък, ако се появеше, дали щяха да имат възможност да го убият, без да се разкрият. Подобно на Ейдриън Картър, и Габриел не одобряваше играта на сляпо. Ето защо още на първия ден от планирането той начерта една линия в пясъка - граница, която не биваше да се преминава. Трябваше да оставят самоубийствените мисии на своите врагове. Ако беше невъзможно дивечът да се отстреля без риск за ловците, тогава щяха само да го маркират и да се оттеглят в очакване на друга възможност. И при никакви обстоятелства нямаше да дърпат спусъка, докато не са с/иопро-центово сигурни, че срещу себе си имат именно Малик ал Зубаир.

Всички работеха денонощно, за да отстранят възможно най-много от променливите величини. Интендантството към Службата, което се занимаваше с настаняването, осигури три апартамента в Дубай. Транспортният отдел разположи половин дузина коли и мотоциклети на различни места из града държава. От булевард „Цар Саул“ дори успяха да измислят добър вариант за изход от ситуацията. Наричаше се Нептун и беше товарен плавателен съд, регистриран в Либерия, който всъщност представляваше плаваща радарна и подслушвателна станция, обслужвана от израелското военно разузнавателно управление АМАН. На борда имаше и екип командоси от специалните части на израелската армия Саярет Маткал, способен на експедитивни действия по вода. Осигуряването на този кораб за операцията бе коствало много на Навот и той на няколко пъти подчерта, че до него ще се прибягва единствено в краен случай. Нито американците, нито британците трябваше някога да разберат за неговото участие, тъй като „Нептун“ по принцип прекарваше по-голямата част от времето, поглъщайки целия трафик на англо-американски съобщения през Персийския залив.

Главният източник на притеснения за екипа през тези дни на трескава подготовка бе безопасността на техния основен кадър - Надия ал Бакари. За пореден път Габриел представи константите. Времето, което Надия щеше да прекара в Дубай, щеше да е кратко и разпределено до минута. Тя щеше непрекъснато да е обградена от два пръстена охрана: единият бе от нейните собствени охранители, а другият - от хора на Службата. След срещата в „Бурж ал Араб“ тя щеше незабавно да бъде откарана на летището и да се качи на своя самолет. В този момент невидимият за други пръстен от охранители на Службата щеше да се разпръсне, а Надия за пореден път да бъде оставена на грижите на своите хора.

Времето за нейната подготовка беше ограничено, това се знаеше предварително. След като в крайна сметка отмени пътуването си до Мароко, в събота тя се върна в

Лондон, за да присъства на обяд в тесен кръг в жилището на Фаулър в Мейфеър, на който всъщност не бе консумирана каквато и да било храна. В неделя тя отлетя за Милано за важно модно шоу, но успя да се върне на Кенън Стрийт за последното съвещание в понеделник. След него й подариха дамска чанта „Прада“, костюм „Шанел“ и ръчен часовник „Хари Уинстьн“. В дамската чанта бе вграден предавател, излъчващ кодиран сигнал с обсег пет километра. Още един резервен бе зашит в хастара на костюма, заедно с два миниатюрни предавателя, които излъчваха сигнал за проследяващата джипиес апаратура. В ръчния часовник бе монтиран трети такъв предавател. Това бе същият часовник, който бащата на Надия бе подарил на Сара пет години по-рано, за да я привлече да работи за него. Бижутер от отдел „Идентичност“ бе изтрил оригиналния надпис и го бе заменил с: Към бъдещето, Томас. Очите на Надия проблеснаха, когато го прочете. На излизане тя прегърна Габриел по начин, който накара Шамрон да се почувства неудобно.

- Има ли нещо, което не ми казваш относно нашето момиче? - попита той Габриел, докато двамата наблюдаваха през прозореца Надия да се качва в колата.

- Тя е една от най-забележителните жени, които някога съм познавал. И ако й се случи нещо, никога няма да си го простя.

- А сега ми кажи нещо, което не знам - каза Шамрон.

- Знае кой е убил баща й. И му прощава.

Екипът допускаше, че враговете ги наблюдават, а приятелите ги подслушват. Затова се държаха подобаващо. През по-голяма част от времето оставаха затворени в сградата на „Роджърс и Креси“, като всички външни поръчки се изпълняваха от британски персонал, който нямаше пряка връзка с операцията. Шамрон прекарваше времето си най-вече в апартамента на Службата на Бейз-уотър Роуд, който бе известен на МИ5. Габриел се отбиваше там веднъж дневно, за да се разходят и поговорят с него по алеите на Кенсингтън Гардънс. През последния им ден в Лондон британците ги следяха. Както и американците.