Джонатан Келерман - Кръвна проба

Плъзнах тялото си между хладните чаршафи и си спомних последния път, когато бях тук: миналия юли на двадесет и осмия рождения ден на Робин. Бяхме на концерт на филхармонията и слушахме Моцарт. След концерта вечеряхме късно в ресторанта на „Бел Еър“.

Залата бе тъмна и тиха, сепарето ни уединено и близо до прозорец с хубав изглед. Между стридите и овнешкото една доста възрастна жена в униформа се плъзгаше тихо между палмите.

— Алекс — промълви Робин, — гледай, просто не може да бъде…

Но си беше истина. Това бе Бет Дейвис. Да го бяхме подготвяли, нямаше така да стане.

Споменът за тази прекрасна нощ ми помогна да се пренеса в атмосферата на целия чуден ден.

Спах до единайсет и си поръчах по телефона румсървис. Донесоха ми пресни малини, омлет, кифличка с масло и кафе. Храната бе сервирана в китайски порцелан и сребро и бе страхотна. Отхвърлих мисълта за смърт от главата си и ядох с наслада. Скоро отново се почувствах като човешко същество.

Поспах още малко, събудих се и в два часа се обадих в „Уест Ел Ей Дивижън“ 16 16 „Уест Ел Ей Дивижън“ — съкратено популярно название на лосанджелиската полиция. — Б.пр. . Майло вече бе отлетял за Вашингтон, затова проверих дали Дел Харди е там. Съобщи ми, че Конли е вън от подозрение. Когато Мууди бе застрелян, той се е намирал в едно студио в „Согъс“ за нощни снимки на нов телевизионен сериал.

Посрещнах вестта без изненада, никога не го бях смятал за убиец. Освен това вече бях убеден, че аз съм бил предвидената жертва на снайпериста. Приемането на тази роля не бе успокояващо, но поне щеше да ме държи нащрек.

В четири отидох да поплувам, повече за поддържане на формата, отколкото за удоволствие. Върнах се в стаята и се обадих да поръчам вечерния вестник и кутийка от любимата ми бира „Гролш“. Горещият повей бе стихнал и аз потънах в мекия стол да пийна и почета.

Вестта за смъртта на Валкроа заемаше пет квадратни сантиметра на двайсет и осма страница и бе озаглавена: „Лекар загива при автомобилна катастрофа“.

От съобщението научих вида, или по-скоро стила на колата, която канадецът е карал („чужда конструкция“), преди да се блъсне в каменен стълб близо до пристанище Уилмингтън. Намерили го издъхнал на местопроизшествието, а роднините му в Канада вече били уведомени.

Уилмингтън е на средата на пътя от Ел Ей до Сан Диего, ако се движиш по крайбрежния път — грозен участък със складове и кейове. Чудех се какво ли е правил Валкроа там и в коя посока се е движел преди катастрофата. Ако е бил вече в Ла Виста, на връщане оттам ли се е ударил?

Сетих се за избухването му пред Бевърли, приказките, че бил имал коз в ръцете във връзка със Суоуп. Появиха се още въпроси, които превъртах непрекъснато в главата си. Катастрофата дали е била нещастен случай — резултат от забавени рефлекси вследствие наркотиците, или пък се е опитал да изиграе коза си и е загинал? И каква бе тайната, която според него щеше да му спаси живота? Имаше ли тя връзка с убийството на Суоуп? Дали не можеше да помогне за откриването на децата?

Непрекъснато премислях, докато не ме заболя главата. Седях напрегнато на ръба на стола и гледах в една точка, като слепец в лабиринт.

Не можех да се съсредоточа върху наличното, преди да открия липсващото. Ако бях погледнал клинично, като психолог, логичната връзка щеше да се изясни по-бързо.

Бях професионалист в изкуството на психотерапията — припомняне на миналото като способ за измъкване на настоящото и тълкуването му по подходящ начин. Прилича малко на детективската работа — да се бъхтиш в непроходимите алеи на подсъзнанието. Знаех, че трябва да започна с детайлното и внимателно изучаване на предисторията.

Четирима души си бяха отишли от този свят по неестествен начин. Ако тяхната смърт продължаваше да бъде един хаос от несвързани помежду си ужасии, то причината бе в липсата на предистория. Защото на миналото не бе обърнато необходимото внимание.

Това трябваше да се поправи. Бе нещо повече от академично упражнение. Ставаше въпрос за няколко човешки живота.

Отказах да приема съмненията, че децата на Суоуп са живи. В момента вероятността не бе по-голяма от нула. За хиляден път си спомних момченцето от пластмасовата камера, безпомощно, зависимо, потенциално лечимо, но заредено с вътрешна бомба, която всеки момент може да избухне. Трябваше да бъде открито, или щеше да умре в болка.

Скован от яд поради собствената си безпомощност, се люлеех като махало от алтруизъм до самозащита. Майло ме бе предупредил да се пазя, но да стоя в бездействие бе най-опасно от всичко.