Джонатан Келерман - Кръвна проба

— С какво мога да ви бъда полезен, докторе?

— Опитвам се да науча нещо за Суоуп. Какви бяха преди болестта на Ууди?

— Не ги познавах добре. Те бяха потайни хора.

— Непрекъснато слушам това.

— Не съм учуден — отпи от водата си. — Преместих се в Ла Виста преди десет години. Жена ми и аз нямахме деца. След като тя почина, напуснах адвокатската практика и отворих този разсадник. Градинарството бе първата ми любов. Едно от нещата, които направих веднага след като се установих, бе да вляза във връзка с другите градинари в областта. По-голямата част от тях ме приеха топло. Градинарите и овощарите традиционно са сърдечни хора. Нашият успех до голяма степен зависи от сътрудничеството — един земеделец намира семена от необичайно растение и го предава на останалите. От всеобщ интерес е, както научен, така и икономически. Ако никой не опита един плод, той вероятно ще умре. Така е станало с огромна част от старите американски ябълки и праскови. Плодът, който бъде разпространен, ще оцелее.

Очаквах да бъда топло приет от Гарланд Суоуп, защото бяхме съседи. Оказа се, че съм бил доста наивен в очакванията си. Един ден го посетих, а той през цялото време стоя на вратата, без да ме покани да вляза. Любезността му почти граничеше с враждебността. Няма нужда да казвам, че бях отблъснат. Не само от недружелюбието, но и от нежеланието му да ме разведе из градините си. Повечето от нас обичат да показват растенията си — призьори или пък някои много редки видове.

Храната пристигна. Бе удивително вкусна. Маймън яде икономично и преди да заприказва отново, остави вилицата.

— Бързо си тръгнах и повече не стъпих, независимо че дворовете ни бяха на по-малко от два километра един от друг. В областта имаше и други градинари, заинтересовани от сътрудничество и бързо забравих за Суоуп. След около година взех участие в един конгрес във Флорида за култивирането на субтропичните малайзийски плодове. Срещнах няколко души, които го познаваха и те ми обясниха поведението му. Изглежда човекът се занимаваше с овощарство само на думи. Бил е известен по едно време, но с години не бе правил нищо. Зад вратите му няма никакви разсадници, само стара къща и акри земя, покрити с пепел и прах.

— От какво се издържаше семейството?

— Наследство. Бащата на Гарланд е бил щатски сенатор, притежател на огромно ранчо и километри крайбрежна земя. Продал е на правителството част от нея, а останалата — на хора, занимаващи се с култивиране на нови сортове. Част от полученото било изгубено почти веднага, поради несполучливи инвестиции, но очевидно е останало достатъчно за издръжката на Гарланд и семейството му.

Погледна ме с любопитство.

— Нещо от това ще ви бъде ли полезно?

— Не знам. Защо се е отказал от градинарството?

— Направил е несполучливи капиталовложения. Чувал ли сте някога за „Чиримоя“?

— Има улица в Холивуд с това име. Прилича ми на плод.

— Прав сте, плод е. Марк Твен го е описал така: „Най-голямото изящество от всички прелести“. Онези, които са го опитвали, са склонни да се съгласят. По произход е субтропично, родината му са Чилийските Анди. Малко прилича на артишок или на голяма зелена ягода. Кожата е неядлива. Месестата част е бяла и по структура напомня яйчен крем, обсипан с много големи, твърди семки. Някои се шегуват, че семките са сложени от боговете, така че плодът да не се консумира много бързо. Яде се с лъжица. Вкусът е фантастичен. Сладък и сочен, с благоуханни примеси на праскова, кайсия, банан, ананас и цитрус, но като цяло е уникален. Плодът е прекрасен и според хората от Флорида Гарланд Суоуп е бил обсебен от него. Той го е приел като плода на бъдещето и бил убеден, че щом веднъж хората го опитат, ще има истински бум в търсенето. Мечтаел да направи с чиримоята онова, което Санфорд Доул вече бе сторил с ананаса. Стигнал дори дотам, че нарекъл първото си дете на плода, чието ботаническо име е „Аннона Чиримоя“.

— Мечтата била ли е реалистична?

— Теоретично, да. Дървото е придирчиво, изисква умерен климат и постоянна влага, но се адаптира към климата в субтропичния пояс, който обхваща крайбрежието от Калифорния през Мексиканската граница чак до окръг Вентура. Навсякъде, където расте авокадо, вирее и чиримоята. Но има известни трудности, за които ще спомена по-късно. Той купил земя на кредит. По ирония на съдбата голяма част от нея преди била собственост на баща му. После тръгнал на експедиции до Южна Америка и донесъл млади фиданки. Размножил семената и отгледал собствена градина. Няколко години били необходими на дръвчетата, за да достигнат плодородие, но накрая той притежавал най-голямата горичка от чиримоя в целия щат. През цялото време непрекъснато обикалял из страната, рекламирал плода пред купувачи на продукция, като разказвал за чудото, което скоро щяло да цъфне в градините му. Битката сигурна е била много тежка — вкусът на американската публика е доста консервативен. Като нация ние не употребяваме много плодове. Векове са минали, докато свикнем да ядем онези, които все пак сега консумираме. Навремето доматът е бил смятан за отровен. Патладжанът бил нарочен, че причинява лудост. И това са само два примера. Има буквално стотици растения, които биха вирели при този климат, но не се възприемат за ядене от хората. Въпреки това Гарланд бил настойчив и сполучил. Той получил предварителни поръчки за почти цялата си бъдеща реколта. Ако чиримоята бе вързала, той щеше да затрупа пазара с гастрономичен деликатес и щеше да се превърне в много богат човек. Разбира се, сдружените овощари вероятно биха се раздвижили и опитали да повторят опита му, но щяха да минат години и дори тогава неговите експертни съвети щяха да струват скъпо. Почти десет години след като положил началото на градината си, се родила и първата реколта, което само по себе си било едно голямо постижение. В обичайната си обстановка чиримоята се опрашва от местната оса. Дублирането на процеса изисква усърдно ръчно опрашване — поленът от прашника на едното растение се посипва с четка върху пестика на другото. Важно е и времето от денонощието, защото растението преминава през няколко плодородни цикъла. Гарланд се грижел за дръвчетата като за бебета, едва ли не сякаш са човешки същества.