Джонатан Келерман - Кръвна проба

— Ако знам нещо със сигурност, докторе, то е, че все още живеем в свободна страна. Домът ми е на няколко мили югоизточно от града. На хълмовете, където са повечето големи градини. Ще ме следвате, но в случай че се загубим, нека ви упътя. Ще се отклоним под магистралата и ще се движим успоредно на нея, после ще завием надясно по един неотбелязан на картите път — ще намаля, за да не го изпуснете. В подножието на планината ще направим ляв завой към една стара железопътна линия. Твърде е тясна за големи превозни средства, а по време на дъжд има свлачища. Но по това време на годината няма опасност.

Изведнъж разбрах, че ме насочва към черния път, който бях видял на картата при шерифа. Онзи, който заобикаляше града. Когато попитах Хутън за него, той ми отговори, че е бил затворен от нефтената компания. Може би е решил, че това старо трасе е твърде невзрачно, за да се приеме като път. А може би ме е излъгал.

Мислех за това, докато се качвах в „Севил“-а.

Завоят бе внезапен. Освен че нямаше никаква маркировка, това, по което се движехме, трудно можеше изобщо да се нарече път. Бе просто една прашна ивица земя, на пръв поглед бразда, като многото, прорязващи необятното поле. Всеки, който не познаваше местността, би пропуснал да го забележи. Но Меймън караше бавно, а аз следвах габаритите на колата му през облените в лунна светлина ягодови градини. Скоро шумът на магистралата остана зад нас. Нощта бе притихнала, само тук-таме бляскаха устремени към звездите светулки, бързащи неистово и безнадеждно към жарта на далечни галактики.

Планината се бе надвесила и хвърляше над нас зловещи тромави сенки. Камиончето на Меймън бе старо и залиташе, когато сменяше на по-ниска предавка, изкачвайки се към хълмовете. Следвах го на близко разстояние в тъмнината, а тя бе толкова гъста, та имах чувството, че мога да я пипна.

Изкачвахме се с километри и накрая стигнахме платото. Пътят рязко зави надясно. Отляво остана обширен хълм, ограден с бодлива тел. Над равната земя се издигаха пирамидални кули. Това бяха неподвижните скелета в изоставените нефтени полета. Меймън зави в обратна посока и продължи изкачването.

Следващите няколко километра бяха заети от плодни горички — една непрекъсната стена от дървета бягаха зад страничните стъкла. Докоснати от звездната светлина, назъбените силуети на пистата наподобяваха блестящ сатен на фона на кадифено небе. После дойде поредица от жилища, стопански дворове и едноакрови парцели, засенчени от яворови и орехови дървета. Докато минавахме покрай тях тук-таме проблясваха светлинки.

Меймън даде ляв мигач и след около петдесет метра сви към една отворена порта. Имаше дискретен надпис „РЕДКИ СОРТОВЕ ПЛОДОВЕ И СЕМЕНА“. Той спря пред една двуетажна къща, опасана с широка веранда. Между два стола се изправи куче, застана на хълбоци и близна ръката на Меймън, когато той слезе от пикапа. Бе тежък и флегматичен лабрадор, очевидно невпечатлен от моето присъствие. Господарят му го погали и то отиде отново да спи.

— Елате с мен отзад — каза Меймън.

Тръгнахме към лявата част на къщата. На задната стена бе монтиран електрически комутатор. Отвори го, щракна едно копче и светлината започна да струи на определени ритмични импулси, сякаш хореографски спектакъл.

Онова, което се разгърна пред очите ми, бе гъсто и зелено като в картина на Русо. Един шедьовър, наречен „Вариации на тема «Зелено»“.

Навсякъде имаше растения и дървета, много от тях в период на цъфтеж и всичките обсипани с богата листна маса. Най-едрите бяха поставени в големи контейнери, а малка част — посадени направо в богато наторената почва. По-малки растения в кашпи с торф бяха поставени на маси и покрити с мрежест балдахин. До навесите имаше оранжерии с тройни стъкла. Въздухът бе пропит със смесица от мирис на тор и нектар.

Той ме разведе наоколо. Познавах повечето плодове, но откривах и нови сортове. Имаше необикновени представители на прасковите, нектарините, сливата, ябълката и зарзалата. Зад една ограда се точеше цяла редица кашпи със смокинови дървета. Меймън откъсна две смокини. Подаде едната на мен, а другата изчезна в устата му. Никога не съм обичал смокини, но сега опитах, за да не го обидя. Очарован бях, че я изядох.

— Какво мислите?

— Прекрасно. Има вкус на суха смокиня.

Зарадва се.

— „Челесте“. Най-добрият вкус, според моите разбирания, макар някои да предпочитат „Паскуале“.

Продължихме обиколката все по този начин. Меймън ми сочеше с неприкрита гордост получени от него хибриди, понякога спираше, откъсваше някой плод и ми го даваше да опитам. Отгледаните от него не приличаха на нищо от онова, което намирах по пазарските щандове. Бяха по-едри и сочни, по-ярко оцветени и с по-силен аромат.