Джонатан Келерман - Кръвна проба

Някой бе по петите ми. Новината за оцеляването ми можеше да изплува на повърхността. Ловецът щеше да се върне, за да поправи грешката и този път ще направи всичко възможно да не си губи времето. Не можеше и не трябваше да участвам в тази игра на изчакване. Не можех да си позволя да живея като човек, чакащ на опашка за смърт.

Имаше работа за вършене. Изследване. Ексхумация.

Компасът сочеше юг.

Доверието е най-големият риск. Но без упование никога нищо не може да се постигне.

Проблемът в този хаос не бе дали да поема риска да повярвам на някого, или не. Най-важното бе кому можех да се доверя.

Дел Харди, разбира се, бе една от възможностите. Но в случая аз не виждах нито него, нито пък цялата полиция въобще много полезни. Те бяха професионалисти, които работеха с факти. Всичко, което аз можех да им предложа, бяха смътни подозрения и интуитивни опасения. Харди би ме изслушал учтиво, после ще ми благодари за сведенията, ще каже да не се безпокоя и с това случаят ще приключи.

Отговорите, които ми бяха необходими трябваше да дойдат от вътрешен човек. Само някой, който бе познавал Суоуп приживе можеше да хвърли светлина върху смъртта им.

Шериф Хутън приличаше на сериозен мъж. Но както повечето големи жаби в тясна кожа, той прекалено се вживяваше в ролята си. Въобразяваше си, че законът в Ла Виста, това е самият той и всяко престъпление е лична обида към него. Припомних си яда му след като предположих, че Ууди и Нона може би са някъде из града. Такива неща в неговия гьол просто не се случваха.

Този вид местен патриотизъм отглеждаше неправилен подход, като например формалното съвместно съществуване между града и сектата „Тач“. Погледнато от положителната страна, то би довело до взаимна търпимост, но откъм негативната — бе само поглед в тунел.

Не можех да се обърна към Хутън за помощ. Той не би допуснал при никакви обстоятелства проучванията на външни хора и спречкването с Раул със сигурност бе затвърдило неговата позиция. Не можех и да се шляя из града и да се впускам в разговори с непознати. В този момент всичко изглеждаше толкова безнадеждно. Ла Виста бе затворена клетка.

После се сетих за Езра Маймън.

Имаше някакво простичко чувство за собствено достойнство и независимост на духа, които ме бяха впечатлили у този човек. Той се бе втурнал в една каша и за минути бе успял да я изясни. Защитата на интересите на външни лица, които при това създаваха главоболия, против интересите на шерифа, би довело някой по-лабилен мъж до неприятности. Маймън бе приел присърце работата и я бе свършил дяволски добре. Той имаше здрава гърбина и умна глава.

Не по-маловажен бе и фактът, че аз можех да разчитам единствено на него.

Взех номера от информацията и му се обадих.

Той вдигна телефона.

— Фирма „Редки сортове плодове и семена“.

Бе същият тих и спокоен глас, който си спомнях.

— Г-н Маймън, на телефона е д-р Делауер. Срещнахме се в канцеларията на шерифа.

— Добър ден д-р Делауер. Как е доктор Мелендес-Линч?

— Не съм го виждал от онзи ден. Бе много депресиран.

— Да. Състоянието на нещата бе толкова трагично.

— Точно затова ви се обаждам.

— О, така ли?

Разказах му за смъртта на Валкроа и за опита за убийство у дома и убеждението ми, че положението никога няма да се оправи, ако не се заровя в миналото на Суоуп, като завърших с напълно откровена молба за помощ.

В другия край на линията настъпи мълчание. Знаех, че обмисля. Така направи и след като Хутън изложи своята теза. Почти чувах как се въртят колелата.

— Имате лична заинтересованост в случая — каза той накрая.

— До голяма степен е така. Но има и още нещо. Болестта на Ууди Суоуп е лечима. Няма никакви причина той да умре. Ако все още е жив, искам той да бъде намерен и подложен на лечение.

Отново мълчаливо размишление.

— Не съм сигурен, че знам нещо, което би ви било от полза.

— И аз. Но си струва да направим опит.

— Много добре.

Благодарих му бурно. Разбрахме се, че срещата в Ла Виста е невъзможна. Заради спокойствието и на двама ни.

— Има един ресторант в Оушънсайд, където редовно вечерям — каза той. — Името му е „При Анита“. Вегетарианец съм, а там сервират чудесна постна храна. Ще можете ли да дойдете довечера в девет часа?

Беше пет и четирийсет. Дори и най-натовареният трафик не би могъл да ми попречи да бъда точен. Дори щеше да ми остане свободно време.

— Ще дойда.

— Добре тогава, нека ви кажа как да стигнете дотам.