Джонатан Келерман - Кръвна проба

Наставленията, които ми даде, бяха според очакваното: кратки, целенасочени, прецизни.

Платих си за още две нощи в „Бел Еър“ и се обадих на Мал Уърти. Той не бе в офиса си, но секретарката му на драго сърце ми даде домашния му номер.

Вдигна още при първото позвъняване. Гласът му долиташе изморен и изстискан като лимон.

— Алекс, цял ден се опитвам да те намеря.

— Скрил съм се.

— Защо? Той е мъртъв.

— Това е дълга история. Слушай, Мал, обаждам ти се по няколко причини. Първо — как го понесоха децата?

— Точно затова исках да поговорим. Да се посъветвам с теб. Каква идиотска каша! Дарлийн не искаше да им съобщи, но й казах, че е длъжна. После отново говорихме. Ейприл плакала много, задавала въпроси, не се отделяла от полата й. Не могла да накара Рик да проговори. Момчето млъкнало, затворило се в стаята си и не излязло оттам. Тя имаше много въпроси и аз направих всичко възможно да й отговоря, но това не е в моята област. Тези реакции звучат ли ти нормално?

— Проблемът не е в това дали са нормални, или ненормални. На тези деца им се наложи да понесат повече болка, отколкото се случва на болшинството хора през целия им живот. Когато ги изследвах в твоя кабинет, усетих, че се нуждаят от помощ и ти го казах. Сега вече е абсолютно необходимо. Направи всичко възможно да я получат. През цялото време дръж под око Рики. Той много прилича на баща си. Не е изключен опит за самоубийство. Или опит за палеж. Ако има оръжия в къщата, отърви се от тях. Кажи на Дарлийн да го наблюдава отблизо. Да го държи далече от остри предмети, ножове, въжета, хапчета. Докато го заведе на лечение. После ще изпълнява указанията на лекуващия лекар. А ако момчето започне да дава външна изява на мъката си, тя не трябва да го спира. Даже и да стане агресивен.

— Ще й предам. Бих искал и ти да ги видиш, щом се върнат в Лос Анджелис.

— Не мога, Мал. Твърде вътре съм в нещата. — Дадох му имената на двама други психолози.

— Добре — каза той с известна неохота. — Ще й предам препоръките ти и ще се уверя, че се е обадила поне на един от двамата. — Замълча. — Гледам през прозореца. Мястото прилича на спирка за барбекю. Пожарникарите го напръскаха с нещо, от което се очаква да премахне миризмата, но тя все още пробожда. Продължавам да се чудя дали събитията не можеха да се развият по друг начин.

— Не знам. Мууди бе програмиран за насилие. Той го имаше заложено в гена си. Помниш ли предисторията — баща му също е бил експанзивен. Загинал е при свада.

— Историята се повтаря.

— Заведи момчето на лечение и може би този път няма да се повтори.

Белите стени на кафене „При Анита“ бяха осветени от приглушените отблясъци на виолетови стъклени лампи с кълбовидна форма. Влизаше се през дървена арка. Малки лимонови дръвчета правеха шпалир на арката, а плодът бе добил цвят на тюркоаз от изкуственото осветление.

Ресторантът бе закътан в най-отдалечената от индустриалния парк част на града. От трите му страни се издигаха високи офис сгради, облицовани с тъмни стъкла. Откъм четвъртата се откриваше обширен паркинг. Песните на нощните птички се смесваха с далечния грохот от магистралата.

Вътре бе хладно и полуосветено. Тиха барокова музика за клавесин създаваше приятен фон на обстановката. Въздухът бе напоен с миризмата на билки и подправки — риган, копър, шафран, босилек. Три четвърти от масите бяха заети. Повечето от вечерящите имаха вид на богати и доволни млади хора. Говореха непрекъснато, но тихо.

Руса жена с приятна външност в селска бродирана носия ме заведе до масата на Маймън. Той стана с любезен жест и седна едва когато и аз го направих.

— Добър вечер, докторе.

Както и преди той бе облечен с изрядно чиста риза и тесни, сиво-кафяви панталони. Очилата му се бяха смъкнали над носа и той ги бутна отново на място.

— Добър вечер. Много ви благодаря, че се съгласихте да се срещнем.

Той се усмихна.

— Вие бяхте доста красноречив.

Сервитьорката, източено момиче с дълга черна коса и лице като от картина на Модилиани, бързо дойде да вземе поръчката.

— Приготвят чудесна лещена чорба — каза Маймън.

— Звучи добре.

Умът ми въобще не бе насочен към храната. Той поръча и за двама ни. Сервитьорката се върна с кристална гарафа пълна с вода и лед, пухкави филийки пълнозърнест хляб и две малки купички със зеленчуков пастет, който имаше прекрасен вкус. Във всяка чаша плуваше тънко като хартийка парченце лимон.

Той намаза пастета върху филийка хляб, отхапа и го сдъвка бавно и внимателно. След като го глътна, попита: