Джонатан Келерман - Кръвна проба

— Кои точно предписания не спазват?

— Много е сложно за обяснения по телефона, Алекс. Мразя да съм неделикатен, но ми се налага да отскоча до лабораторията и да видя как се справя Хелън. Хайде да поговорим за това утре, в девет в кабинета ми. Ще донесат закуска и хонорарен лист. Готови сме да ти платим за загубеното време.

— Добре, Раул, ще дойда.

— Чудесно. — Той затвори.

Да приключиш разговор с Мелендес-Линч е потресаващо изживяване. Все едно да превключиш внезапно от трета на първа скорост.

Западният педиатричен център се помещаваше в масивен комплекс с размерите на неголямо холивудско имение. Някогашният първокласен квартал сега бе свърталище на наркомани, проститутки, травестити и сутеньори от всякакъв вид. Уличните момичета бяха подранили тази сутрин, разголени, готови за поредното чукане, те излизаха от алеите и сенчестите входове с плавна походка и подвикваха след мен, докато се движех на изток по булевард „Сънсет“. Курвите си бяха част от интериора на Холивуд, точно както и бронзовите звезди по тротоарите от двете страни на булеварда. Бих могъл да се закълна, че разпознавах някои от силно гримираните лица, които бях виждал и преди три години. Деляха се на две категории: бледолики пришълки от Бейкърсфийлд, Фресно и другите съседни селца и мършави, дългокраки, но вече поовехтели черни момичета от южната част на Лос Анджелис. Чудно как се бяха надигнали още в осем и четиридесет и пет. Ако цялата страна стане толкова работлива, японците направо бяха загубени.

Болницата се издигаше внушително — смесица от стари каменни сгради и модерна постройка от бетон и стъкло. Дотътрих „Севил“-а до паркинга, определен за лекарския състав, и се запътих пеш към „Принцли“ — една от новите сгради.

Онкологичното отделение се намираше на петия етаж. Кабинетите на лекарите бяха разположени във формата на буквата „П“ около регистратурата.

Като шеф на отделението Раул разполагаше с четири пъти по-голяма площ от останалите онколози. Кабинетът му бе в дъното на коридора, вратите от двойно стъкло изолираха шума. Влязох в приемната и тъй като не видях никого, насочих се към една врата, на която пишеше „ВХОД ЗАБРАНЕН“ и влязох.

Би могъл да се шири в огромен апартамент, но бе предпочел да използва почти цялото пространство за своята лаборатория и в крайна сметка кабинетът му бе с размери едва три на четири. Обстановката си бе все същата — бюрото затрупано с кореспонденция, списания и послания, останали без отговор. Сега, обаче, камарата бе прилежно подредена. Библиотеката заемаше цялата стена, но не можеше да побере всички книги, та част от тях бяха струпани на земята. На една от полиците бяха подредени бутилки „Маалокс“. До бюрото висяха избелели бежови завеси, закриващи единствения прозорец, както и гледката към планините.

Познавах добре този изглед, тъй като бях прекарал значителна част от времето си в Западния педиатричен център с поглед, вперен в потрошените букви на надписа „ХОЛИВУД“. Раул обикновено определяше срещи, но неизбежно забравяше за тях. Често в мое присъствие водеше нескончаеми междуградски телефонни разговори.

Огледах се, за да зърна някакъв признак на живот. Забелязах полупразната пластмасова чаша с изстинало кафе и коприненото сако с цвят на сметана, прилежно преметнато върху стола до бюрото. Почуках на вратата на лабораторията, но отговор не получих, а и тя беше заключена. Пооткрехнах завесата и се опитах да се свържа чрез пейджъра, ала той отново не се обади. Часовникът ми показваше девет и десет. Старото усещане за нетърпение и възмущение се надигна у мен.

Казах си, че ще чакам още петнадесет минути. Стига толкоз.

Минута преди да изтекат, той влетя в стаята.

— Алекс, Алекс, благодаря ти, че дойде. — Докато говореше, енергично тръскаше ръката ми за добре дошъл.

Беше поостарял. Шкембето му бе придобило яйцевидна форма и вече напъваше до скъсване копчетата на ризата. Последните няколко кичура коса от венеца на темето му бяха изчезнали, а черните къдрици от двете страни ограждаха череп, който бе висок, валчест и блестеше. Тънките мустачки, някога с цвета на абанос, сега представляваха пъстра смесица от сиви, черни и бели косми. Само приличните му на кафеени зърна очи, винаги подвижни и нащрек, сякаш бяха без възраст и загатваха за огъня, който гореше зад тях. Той беше нисък и тантурест и макар да се обличаше скъпо, гардеробът му не бе подбиран с окото на вещ познавач. Тази сутрин носеше бледорозова риза, черна вратовръзка на розови глухарчета и памучни панталони с цвят на сметана, които подхождаха на сакото върху стола. Обувките му бяха излъскани като огледало. Мокасини — швейцарски тип от перфорирана кожа и с доста остри върхове. Дългата бяла престилка бе колосана и безупречно чиста, но прекалено голяма за него. На врата му висеше лекарска слушалка, а джобовете бяха провиснали от натъпканите в тях писалки и документи.