Джонатан Келерман - Кръвна проба

Лениво отпуснах свободната си ръка до тялото.

— Добре, ще ви изслушам. Но първо ме пуснете, за да мога да се съсредоточа върху онова, което ще кажете.

Той се поколеба, после се усмихна и показа развалените си зъби. Учудих се как не го бях забелязал по време на експертизата. Но тогава той бе различен — мрачен и сразен, едва отваряше уста да проговори.

Освободи китката ми. Ръкавът, където ме бе стискал, бе мръсен и горещ.

— Слушам.

Добре, добре, добре.

Продължаваше да клати глава.

— И аз си имам планове, докторе. Ще ти обясня как тя ме въртеше около малкия си пръст, както само тя може да го прави. В тази къща стават лоши неща, съседите ми казаха. Оня ги карал да правят разни работи насила, а тя позволява и казва: „Окей“, „Окей“. С нея е готин и е кавалер, а те чистят след такава отрепка като него, кой знае какви ли мръсотии оставя наоколо. Тоя тип не е нормален, разбираш ли? Иска да бъде мъжа в къщата. Мога само да се изплюя на фасона му, ясно ли е? Знаеш защо се смея, докторе, нали? За да не се разрева, точно така — да не се разплача. За миличките ми дечица. Момчето и момичето. Мойто момче ми рече, че двамата спят заедно. Искало му се да бъде „таткото“, най-важният човек в къщата, която аз съм построил с ей тия две ръце.

Той изпружи десет доста груби пръста с огромни стави. На всеки безименен пръст имаше сребърен индиански пръстен, инкрустиран с грамаден тюркоаз — единият във формата на скорпион, а другият представляваше свита на кълбо змия.

— Схващаш ли, докторе, туй дето ти го тикам в главата? Онези деца са моят живот. Аз нося бремето, а не някой друг, туй рекох и на госпожа съдийката — оная курва с черните дрехи. Мъкна го тоз товар. От мен, от тук.

Той сграбчи чатала си.

— Чуках я, когато все още беше свястна — отново може да се оправи, разбираш ли? Ще я вкарам в пътя, ще я убедя да се поправи, прав ли съм? Но не и с онзи Конли, по никой начин, няма да стане. Моите дечица, моят живот.

Спря, за да поеме дъх, а аз се възползвах от мига.

— Вие винаги ще бъдете техен баща. — Опитвах се да бъда убедителен, без да съм снизходителен към него. — Никой не може да ви отнеме бащинството.

— Правилно. Сто процента вярно. Сега иди там вътре и кажи това на оная пачавра в черно, да вземе да се поправи. Кажи, че трябва да си взема децата.

— Не мога да го сторя.

Нацупи се като дете, на което са отнели десерта.

— Направи го и то веднага.

— Не мога. Намирате се в стресово състояние. Не можете да се грижите за тях. В момента сте в крайната фаза на маниакално заболяване, г-н Мууди. Вие сте маниакалнодепресивен и се нуждаете от незабавна помощ…

— Мога да се справя. Имам планове. Купих камион, лодка, ще ги измъкна вън от града, далеч от замърсения въздух, ще ги заведа в провинцията. Ще ловим риба и ще ходим на лов, ще ги науча как да оцелеят. Ще ги обуча да ринат лайна и да закусват добра храна, ще ги махна от боклуци като него и нея, докато тя не влезе в правия път. Кой знае кога ще стане това, тя си продължава с него, натрапва им го. Какво падение!

— Опитайте да се успокоите.

— Ето, виж ме, спокоен съм.

Той пое дълбоко въздух и шумно издиша. Лъхна ме смрадливия му дъх. Зачупи стави и сребърните пръстени блеснаха на слънцето.

— Отпуснах се, готов съм за действие. Аз съм бащата, върви и й го кажи.

— Така не става.

— Що пък не?

Изръмжа и ме сграбчи за сакото.

— Пуснете ме. Не можем да говорим, щом продължавате да се държите така, г-н Мууди.

Пръстите му бавно се отпуснаха. Отстъпих встрани, но опрях гръб в колата. Бяхме достатъчно близко, за да се прегърнем и да се понесем в страстен валс.

— Кажи й! Ти ме прецака, заби ме, г-н главен Психо!

Тонът му стана съвсем застрашителен. Маниаците могат да нараняват, когато превъртят, също като параноичните шизофреници. Очевидно бе, че силата на убеждението не върши работа.

— Господин Мууди, Ричард, нуждаете се от помощ. Нищо няма да направя за вас, докато не го проумеете.

Заговори бързо и неразбрано, опръска ме със слюнка, удари ме ожесточено с коляното си — класическо движение на уличен побойник. Това бе типичен изненадващ ход. Бях го предусетил, завъртях се така, че докосна само сакото ми.

Пропускът го извади от равновесие и той се втрещи. Съзнателно разгневен, аз го сграбчих за лакътя и го прехвърлих през бедрото си. Приземи се по гръб, за четвърт от секундата остана долу и после веднага се изправи до мен. Ръкомахаше като чевръста вършачка. Изчаках да посегне пръв, приклекнах рязко и го сритах в корема, достатъчно силно, за да го отстраня надалече. Отдръпнах се от пътя и го оставих сам, превит на две.