Джонатан Келерман - Кръвна проба

— Важното е, че сте си взел поука. Вие сте млад човек, Ричард. Животът е пред вас.

— Да. Ама нали знаеш, човек е на толкова, на колкото се чувства. А аз се чувствам на деветдесет.

— Това е най-мъчителният етап преди окончателната промяна. Ще се оправите.

— Всички ми го казват. И адвокатът дори. Но нещо не ми се вярва. Мисля, че цялата тая история е лайняна.

Направи кратка пауза, но аз нямах какво да кажа.

— Както и да е. Благодаря ти, че ме изслуша. Сега можеш да говориш със съдийката и да й кажеш, че съм в състояние да се виждам с децата и да ги заведа на риба за една седмица.

Какъв оптимист!

— Ричард, радвам се, че схващаш положението. Все още не си готов да се грижиш за децата.

— Защо не, по дяволите?

— Нуждаеш се от помощ, за да стабилизираш настроенията си. Има ефикасни лекарства и намери някого, с когото да разговаряш, както го правиш с мен сега.

— Нима? — Тонът му бе ироничен. — Ако са тъпаци като теб, копелдаци, които не се интересуват от нищо друго, освен от пари, бръщолевенето с тях няма да ми помогне. Казвам ти, че ще се справя с проблемите си, затова хич не ме баламосвай. Кой, по дяволите, си ти, че да ми определяш кога ще виждам децата си.

— Така до никъде няма да стигнем.

— Абсолютно вярно, г-н Главен Психо. Чуй ме добре! Всички вие ще си платите, ако не заема полагащото ми се място на татко.

Изсипа кофа словесна помия и след като послушах няколко минути, затворих, за да не потъна до гуша в нея. В тишината на кухнята долових силните удари на сърцето си и усетих, че ми се повдига. Явно бях загубил тренинг — онази способност на терапевта да сложи бариера между себе си и пациентите, за да не бъде съсипан от психически тормоз. Погледнах тефтера със съобщенията. Раул Мелендес-Линч. Набрах номера. Отговори млада жена, едва дишаше, сякаш бе изкачила на бегом Айфеловата кула.

— Онкологична лаборатория, слушам.

— Доктор Мелендес-Линч, моля.

— Няма го.

— На телефона е д-р Делауер. Разбрах, че ме е търсил.

— Май е някъде в сградата на болницата. — В тона й се долавяше нетърпение, явно бе затрупана с работа.

— Бихте ли ме свързали с пейджъра?

— Не зная как да го направя. Не съм неговата секретарка, доктор Делауер. Провеждам експеримент и наистина трябва да затварям.

— Е, добре.

Обадих се на рецепцията в „Уестърн Педс“ и започнах да го търся с пейджъра. След пет минути телефонистката се обади и ми съобщи, че не отговаря. Оставих името и телефона си и затворих, като си мислех колко малко неща са се променили през годините. Работата с Раул за мен бе стимул и предизвикателство, но бе изпълнена с препятствия. Да го накарам да се съобразява с мен, бе все едно да вая скулптура с крем за бръснене.

Отидох в библиотеката, настаних се в мекото кожено кресло и се зачетох в един евтин трилър. Точно когато осъзнах, че диалогът е твърде елементарен, а сюжетът — пресилен, телефонът иззвъня.

— Ало?

— Ало, Алекс. — Акцентът му беше станал по-напевен. — Благодаря ти, че се обади.

Както обикновено, говореше с главоломна скорост.

— Опитах се да те намеря в лабораторията, но момичето, което отговори, не ми помогна много.

— Момиче ли? А, да, това трябва да е Хелън — новата ми асистентка. Чудесна млада дама от Йейл. Както и да е, ами ти как си, приятелю?

— Добре, а ти?

Изкиска се.

— Девет и четирийсет и три е, а аз още не съм свършил с попълването на болничните картони. Това говори ли ти как съм?

— Хайде, Раул, ти обичаш тази работа.

— Ха! Обичам я. Ще умра от инфаркт на миокарда, но трудът ми ще бъде завършен.

Това само донякъде беше шега. Баща му, декан на медицинското училище в Хавана преди Кастро да дойде на власт, грохнал на тенискорта и починал на четирийсет и осем. На Раул му оставаха пет години до тази възраст, а и бе наследил бащиния си начин на живот, както и някои лоши гени. Едно време си въобразявах, че мога да го променя, но отдавна съм се отказал от опитите да го накарам да забави малко ритъма. Щом четири провалени брака не успяха, значи нищо не беше в състояние.

— Ще спечелиш Нобелова награда.

— И цялата ще отиде за издръжки.

Струваше му се страшно забавно. Когато смехът му отмря, рече:

— Направи ми услуга, Алекс. Едно семейство ми създава проблеми. Не спазват предписанията. Чудех се, дали ти не би могъл да поговориш с тях.

— Поласкан съм. Но честно казано, Раул, вече не поемам терапевтични случаи.

— Да, да, знам — нетърпеливо каза той. — Но в случая не говорим за терапия, а за кратка консултация. Нека не ти прозвучи мелодраматично, но животът на едно много болно момченце е изложен на риск.