Джонатан Келерман - Кръвна проба

— Моля ви, Ричард, успокойте се, и елате на себе си.

Отговорът му бе ръмжене и сополи, но не пропусна да ме сграбчи за краката. Успя да се окопити след първия бой и усетих, че силите ме напускат. Моментът бе подходящ да се омета оттам, но той бе застанал между мен и вратата на колата.

Обмислях как да се придвижа до отсрещната врата, но това означаваше да му обърна гръб, а той бе силен и налудничаво бърз.

Докато премислях, той скочи и тръгна към мен, дърдорейки безсмислици. Съжалението към него ме бе направило твърде невнимателен и той успя да ме удари с юмрук в рамото, от който тялото ми изпука. Все още зашеметен, погледът ми се избистри тъкмо навреме, за да предугадя следващата атака: лявото кроше бе насочено към вече оперираната ми челюст. Чувството за съхранение надделя и аз отскочих встрани. Сграбчих го за ръцете и с все сила го запокитих към колата. Преди да дойде на себе си го раздрусах, дръпнах ръцете му зад гърба, като почти ги извадих от ставите. Сигурно е бил близко до агонията, но не прояви и следа от страдание. Маниаците могат да се държат така, сякаш са на едно безкрайно пътуване, недосегаеми за такива незначителни подробности като болката.

Сритах го в хълбока с цялата си сила и той полетя. Грабнах ключовете, скочих в колата и потеглих.

Улових силуета му в огледалото за обратно виждане, точно преди да завия към улицата. Той седеше на асфалта, стиснал глава с ръце, клатейки се напред-назад. Бях съвсем сигурен, че плаче.

Когато телефонът звънна за пръв път, тъкмо вечерях и не му обърнах внимание. Чух го отново след двайсетина минути и този път вдигнах слушалката.

— Доктор Делауер ли е? Обажда се Кати от кабинета ви. Търсих ви спешно преди минути, но никой не отговори.

— Какво има, Кати?

— Обади се г-н Мууди. Каза, че е спешно.

— По дяволите!

— Какво казахте, докторе?

— Нищо, Кати, дай ми номера.

Продиктува ми го, а аз я попитах дали гласът на Мууди е звучал странно.

— Беше някак разстроен. Говореше много бързо и се наложи да го помоля да ми повтори съобщението, за да го запиша.

— Добре. Благодаря ти, че се обади.

— Имам да ви кажа още нещо, получих го днес следобед. Искате ли да ви го предам?

— Щом е само едно, давай.

— То е от доктор… чакайте да видя как се произнася, Меленрес, не, Мелендес Линч. С тире.

Е, това вече беше повей от миналото…

— Даде ми този номер. — Тя го издиктува и се сетих, че е от кабинета на Мелендес-Линч в „Уестърн Педс“ — Западната педиатрична болница. — Каза, че ще бъде на този телефон до единайсет вечерта.

Нищо чудно! Раул бе отявлен работохолик, типично за хората в тази професия. Спомних си, че независимо колко рано пристигах в болницата, или колко късно си тръгвах, „Волво“-то му неотменно беше на служебния паркинг.

— Това ли е всичко?

— Да. Приятна вечер и благодаря за бисквитите. С момичетата ги излапахме за нула време.

— Радвам се, че са ви харесали.

Говореше за една кутия с внушителни размери.

Изпих една бира „Куурс“, преди да си задам въпроса дали да се обадя на Мууди. Последното нещо, от което се нуждаех точно сега, бе да слушам вманиачената му тирада. От друга страна може да се е успокоил и да е станал по-възприемчив за предложения относно лечението му. Звучи невероятно, но терапевтът у мен е толкова жив, че съм по-оптимистично настроен, отколкото реалността ми позволява. Припомних си следобедното боричкане на паркинга и се почувствах пълен идиот, въпреки че проклет да бях, ако знаех как да го избегна.

Отново премислих и се обадих. Бях задължен към децата на Мууди да направя всичко, което е по силите ми.

Оставеният номер бе в Сън Вали — бедняшки квартал, а гласът принадлежеше на нощния пазач на мотел „Бедабай“. Мууди бе открил идеалното жилище за подхранване на депресията си.

— Господин Мууди, моля.

— Една секунда.

След поредното бръмчене и щракане най-сетне се чу:

— Да?

— Господин Мууди, обажда се д-р Делауер.

— Здрасти, докторе. Не знам какво ми стана, просто исках да се извиня. Дано не съм те пораздрусал в повечко.

— Няма нищо. Вие как сте?

— А, добре съм, много съм добре. Имам си планове, ще взема да се стегна. Ясно ми е. Все има смисъл, щом всички ми го казват.

— Това е хубаво. Радвам се, че го разбирате.

Засмя се дрезгаво и си прочисти гърлото.

— Мисля, че понякога си усложнявам живота. Като с Дарлийн. Трябваше да я послушам, преди да се захване с онзи боклук.

Гласът му изтъня, когато заговори за Конли. Опитах се да го отклоня от темата.