Джонатан Келерман - Кръвна проба

Дъркин поведе Мууди навън под зоркото око на надзирателя.

На съседната маса той успокояваше Дарлийн. Потупваше я по закръгленото рамо, докато събираше купища документи и ги трупаше в един от двата куфара, които беше донесъл. Мал се набиваше на очи — докато другите адвокати се справяха с дипломатическо куфарче, той мъкнеше кутии с бумаги върху хромирана количка за багаж.

Бившата госпожа Ричард Мууди го гледаше смутено, с бузи пламнали от вълнение и поклащаше глава в знак на съгласие. Беше напъхала едрата си снага на доячка в светлосиня лятна рокля, прозирна като прилива. Дрехата бе подходяща за жена поне десет години по-млада от нея и се чудех дали не е объркала новооткритата свобода с невинността.

Мал бе пременен с класическата униформа на адвокат от Бевърли Хилс: италиански костюм, копринена риза и вратовръзка, мокасини от телешки бокс с пискюли. Ноктите му бяха добре оформени, зъбите — идеални, а лицето му бе получило загара си в Малибу. Щом ме видя, намигна и ми махна. Потупа Дарлийн за последен път и я изпрати до вратата, като стисна ръката й в дланите си.

— Благодаря ти за помощта, Алекс.

На масата бе останала купчина документи и той се зае да я прибира.

— Не беше забавно — казах аз.

— Не, опасните не са забавни.

Говореше сериозно, но долових в гласа му радостна нотка.

— Но ти все пак спечели.

За миг спря да събира документите.

— Да. Ами такава ми е работата, да участвам в двубои. — Тръсна китка и погледна финия си златен часовник. — Не бих казал, че ми е неприятно да се отърва от пуяк като г-н М.

— Да не би да мислиш, че ще го приеме? Просто така?

Той сви рамене.

— Кой знае? Ако не го приеме ще продължим да вадим тежката артилерия.

За двеста долара на час.

Сложи куфарите на количката.

— Слушай, Алекс, това не беше от гадните истории. За тях не те викам — имам си подходящи хора. А това беше морално, не мислиш ли?

— Бяхме на страната на справедливостта.

— Именно. Благодаря ти отново.

Колата ми „Севил“ бе престояла на открития паркинг доста време и аз дръпнах ръка от нагорещената дръжка на вратата. Тъкмо тогава усетих присъствието му и се обърнах с лице към него.

— Извинете, докторе.

Слънцето блестеше в очите му и той се мръщеше. По челото му бяха избили капчици пот, а светложълтата му риза бе с цвят на горчица под мишниците.

— Сега не мога да разговарям, г-н Мууди.

— Само секунда, докторе. Просто ми позволете да поговорим. Нека насоча вниманието ви към някои важни неща. Да общуваме, както се казва.

Изстрелваше думите, сякаш някой го гонеше. Докато говореше, зад притворените клепачи очите му се щураха в различни посоки и тялото му се олюляваше напред-назад. В бърза последователност успяваше да смени усмивката с гримаса, клатушкаше глава, изпъваше адамовата си ябълка и подръпваше нос. Неприятна симфония от тикове и несъзнателни движения. Никога не го бях виждал в такова състояние, но бях чел доклада на Лари Дескоф и знаех много добре какво се случва.

— Съжалявам. Не сега.

Огледах се наоколо, но бяхме сами. Задната част на сградата на съда гледаше към тиха странична уличка, в близост до занемарен квартал. Единственият признак на живот бе мършаво улично куче, което ровеше с муцуна в една туфа неокосена трева от другата страна на пътя.

— Само за миг, докторе. Дай ми възможност да ти кажа някои важни неща, нека да излея душата си, нека насоча вниманието ти към най-главния факт, както мошениците адвокати говорят.

Речта му набираше скорост.

Загърбих го, но грубата му загоряла ръка се закова около китката ми.

— Моля ви, оставете ме да си тръгна, г-н Мууди.

Чашата на търпението ми преливаше. Той се усмихна.

— Абе, докторе, само искам да поговорим. Да изложа моя случай.

— Няма такъв. Нищо не мога да направя за вас. Пуснете ми ръката.

Той стегна хватката, но по лицето му не се усети и капка напрежение. Имаше дълго, почерняло и загрубяло от слънцето лице, със счупен боксьорски нос, тънки устни и ненормално голяма челюст. Такова челюстно развитие се получава от дъвчене на тютюн или скърцане със зъби.

Пуснах в джоба си ключовете от колата и направих опит да охлабя примката на пръстите му, но силата му бе феноменална. Това също бе характерен признак, ако подозренията ми бяха верни. Сякаш ръката му бе заварена за моята и дори започна да ме боли.

Улових се да пресмятам шансовете си в една евентуална схватка: бяхме еднакви на ръст и горе-долу с едно и също тегло. Годините, през които се бе занимавал с влачене на дървени трупи, бяха развили доста физическата му сила. Аз пък бях доста прилежен, докато тренирах карате и научих няколко добри движения. Бих могъл да го ритна между краката и щом загуби равновесие, да го блъсна. После щях да офейкам с колата, докато той се гърчи на цимента… Прекъснах тази мисловна тренировка засрамен, като си казах, че боят с него би бил абсурден. Човекът е разстроен и ако някой е в състояние да го успокои, това съм точно аз.