Джонатан Келерман - Докато убивам, се надявам

— Надявам се.

— Тогава надеждите ти са напразни, защото точно сега онова русо момче го пренасят на носилка в Алтадена, умиращ от СПИН шибан скелет. Самотен, защото женичката и четирите му деца са го отритнали, като сквернословно телефонно обаждане. Открих го, ходих му на посещения. Всъщност вчера го видях и му смених шибаните пелени.

Майло се покашля. Кроти се обърна към него.

— Белдинг — отвърна Майло, вадейки тефтера си. — Затуй сме дошли да говорим.

— А, така ли — каза с отвращение Кроти.

Никой не продума за известно време.

— Господин Кроти, защо мислите, че Белдинг е бил латентен? — започнах пръв аз.

Старецът се закашля и махна с ръка.

— А, кой, по дяволите, знае. Може и да не е бил. Може би аз съм пълен с помия. Само едно нещо мога да ти кажа, той не беше „чукач“, независимо как пресата преиначаваше срещите му с всичките онези артистки. Наистина съм го срещал. На едно парти. Той имаше навик да назначава ченгета за охрана. А понякога, не съвсем извън задълженията, управлението му се слагаше по страхотен начин — целуваха богатия му задник, докато не блеснеше.

— Бъди по-конкретен — каза Майло.

— Да, правилно. Веднъж, трябва да е било през четирийсет и девета или петдесета ме изтеглиха от едно разследване по обвинение за изтезаване на деца и ме изпратиха на един от купоните му в Бел Еър. Голямо благотворително парти, цял симфоничен оркестър, всички първенци се мотаеха напред-назад, множество женска плът, голямо чукане из гардеробните. Но всичко, което „чукача“ Белдинг правеше, бе да наблюдава останалите. Такъв беше той — зяпач. Като някаква шибана камера на два крака. Помня, че си помислих какво студено копеле бе — потискащ другите. Потаен.

— Това ли ти беше срещата с него?

— Да. Стиснахме си шибаните ръце все пак.

— Защо го нарекохте порочен? — попитах.

— Наричам убийството порочно.

— Кого е убил?

Кроти си избърса челюстта и се покашля.

— Хиляди хора, скапаняко — всички онези, които шибаните му самолети бомбардираха.

Майло изглеждаше отвратен.

— Благодарим ти за политическия коментар. Още нещо имаш ли да ни кажеш за Белдинг?

— Доста ви казах.

— А нещо за дясната му ръка — Видал?

— Били Сводника ли? И той беше на партито. Много мазен. С хубави зъби. Прекрасни на вид зъби.

— Нещо друго, освен състоянието на неговите зъби?

— Предполагаше се, че той бе човека, който доставяше на Белдинг момичета.

— А нещо за партитата с Пентагона? — попита Майло. — Онези, за които Белдинг е бил разследван. Управлението имаше ли задължение да осигурява охраната на тях?

— Не би ме изненадало. Както вече казах, управлението играеше напълно в неговия отбор.

— Назови имена — настоя Майло с приготвен за целта молив.

— Беше много отдавна.

— Слушай, Елстън, не ти платих стотачка, за да получа нещо, което няма да ми свърши работа дори и в клозета.

Кроти се засмя.

— Момче в твоето положение не получава нищо в клозета, скапльо.

Майло прокара ръка по лицето си. Устните му бяха стиснати до посиняване.

— Добре де, добре. Двамата, които бяха в малкото джобче на Белдинг, си бяха чифт боклуци, наречени Хюмъл и Де Гранцфелд. Вече работеха към управлението, когато аз пристигнах — като шефове на отдели. Много скоро Хюмъл бе преназначен за шофьор на шефа. След година вече бе лейтенант в отдела в Нютън, а това на нищо не приличаше, защото той бе една расистка свиня. Използваха го да ходи на Мейн стрийт и да пребива цветнокожи проститутки. Носеше ръкавици от свинска кожа, за да се предпази от инфекция.

— Как разбра, че те двамата са от хората на Белдинг?

— То си бе ясно от начина, по който израстваха, без да го заслужават — те бяха свързани. И двамата винаги се обличаха хубаво, хранеха се добре. Де Гранцфелд имаше голяма къща в Алхамбра, коне, овощни градини. Нямаше нужда да си Шерлок, за да се сетиш, че са в нечие джобче.

— В доста джобчета, освен това на Белдинг.

— Не ме прекъсвай, грубиянино. По-късно и двамата напуснаха полицията и отидоха да работят за Белдинг. Заплатата им бе поне шест пъти по-голяма от всички рушвети, които бяха получавали.

— Малките им имена — попита Майло.

— Роял Хюмъл. Виктор де Гранцфелд — по прякор Вики Бияча. Той беше простак, подлец и доносник, не беше як, но бе точно толкова садистичен, колкото и Хюмъл. Докато работеше в отдела, бе главен ковчежник — координираше събраното от залозите и сводниците. Когато Хюмъл се премести в Нютън, веднага взе Де Гранцфелд да му стане шеф на дневната охрана. Първи приятели, и те самите бяха вероятно двойка латентни. По-късно и двамата бяха издигнати да оглавят „Метро Наркотикс“ — това стана в началото на петдесетте. Имаше голяма паника срещу дрогата, а управлението знаеше, че ще получи увеличение на субсидиите, ако направи големи удари.