Джонатан Келерман - Докато убивам, се надявам

— О, Горди, не бъди толкова директен — каза жената.

— Нещата ми вървят добре, Гордън — отговори Лари и се обърна към жената: — Здравей, Шантал. Отдавна не сме се срещали.

Тя направи реверанс и протегна ръка.

— Да ви представя доктор Делауер — стар приятел и колега. Алекс, Шантал и Гордън Фонтейн.

— Приятно ми е, Алекс. — Шантал отново направи реверанс. — Чаровник. — Тя хвана с две ръце моята. Кожата й бе гореща, нежна и влажна. Имаше големи, бадемови очи, а устните й бяха здраво стиснати. Носеше дебел слой грим. Лицето й бе почти като варосано, но бръчките не се бяха скрили. А погледът й бе малко тъжен. Някога е получила тежък удар и все още се мъчеше да свикне да мисли за себе си в минало време.

— Радвам се да се запознаем, Шантал.

Тя здраво стисна ръката ми и после я освободи. Мъжът й ме разгледа внимателно и рече:

— Имате фотогенично лице, докторе. Някога да сте се снимали?

— Не.

— Само питам, защото в Ел Ей всеки някога е играл в някой филм.

После към жена си:

— Красиво момче, миличка. — Обгърна раменете й. — Твой тип е, не можеш да отречеш.

Шантал ни дари с ледена усмивка.

Гордън ми съобщи:

— Тя си пада по къдрокоси мъже.

Прокара ръка по правата си коса, вдигна я и отдолу лъсна голото му теме.

— А така изглежда моята. Нали, сладурче?

Постави обратно перуката на мястото й.

— И така, Лари разказа ли ви за малката ни колекция?

— Само в общи линии.

Той кимна.

— Нали знаете какво разправят за колекциите от истинско изкуство? Ама то си е дрън-дрън. И все пак си има точно определение, а… гордост е да притежаваш нещо значимо. Ние се трепахме доста, за да постигнем именно това.

Той разпери ръце, сякаш благославяше помещението.

— Онова, което виждате тук, ни отне две десетилетия и огромни суми долари.

Знаех си урока.

— С удоволствие ще го разгледам.

Следващия половин час прекарахме в обиколка из тъмното помещение.

Всеки жанр от порнографията бе представен в удивително количество и разнообразие, каталогизиран и надписан с прецизността на Смитсън. Гордън Фонтейн бе нашият развълнуван гид, който с дистанционно в ръка светваше и загасваше лампи, отваряше и затваряше шкафове. Жена му се движеше отзад, плътно прилепнала между мен и Лари, и само се усмихваше.

— Я вижте. — Гордън отвори един шкаф и развърза няколко папки с еротични литографии. Можеха лесно да се разпознаят, без да се четат подписите: Дали, Биърдсли, Гротц, Пикасо.

Продължихме към стъклено сандъче, снабдено с алармена инсталация, приютило английски ръкопис върху пергамент. Целият бе украсен със съвкупяващите се селяни и лудуващи домашни животни.

— От епохата преди Гутенберг е. Чосъров апокриф. Чосър е бил доста еротичен писател. Но на това никога не са ви учили в университета — рече Гордън.

Други шкафове бяха претъпкани с ескизи от италианския Ренесанс и японска живопис. Акварели на облечени в кимоно куртизанки, пропити с еротика. Качулати мъже, парадиращи с прекомерно количество сексуална екипировка.

— Свръхкомпенсация — промълви Шантал и лекичко натисна ръката ми.

Показаха ни витрини с фертилни талисмани, дървени членове, брачни приспособления, антично бельо. Не след дълго погледът ми помътня. Правех героични усилия да изглеждам заинтересован. Усетих една ръка да гали гърба ми.

Вече в библиотеката, Гордън натисна дистанционното и една от етажерките с книги се отмести безшумно и отстъпи място на облицована с черна кожа врата, която също се отвори с плъзгане. Пред погледа ни се откри огромно подземие с екран. Две от стените бяха покрити с ракли за филмови ролки в метални кутии и видеокасети. Имаше три редици с черни кожени кресла — по три на ред. На задната стена бе монтирано устройството за прожектиране.

— Това са най-чистите копия, които някога сте гледали — каза Гордън. — Всеки по-интересен пълнометражен филм, произведен някога, всички презаписи на видеокасети. Положихме страхотни усилия да запазим оригиналите. Реставраторът ни е пълен отличник — прекарал е двайсет години в едно архивно студио и още десет в Американския филмов институт. А съветникът ни е известен филмов критик, който ще остане неназован, защото си нямаме гръб. — Той прочисти гърлото си.

— Много впечатляващо — рекох аз.

— Надяваме се един ден да ги дарим на някой известен университет. Някой ден — сподели Шантал.

— Онова, което тя разбира под „някой ден“ е, когато аз си отида.

— О, замълчи, Горди. Аз ще съм първа.