Джонатан Келерман - Докато убивам, се надявам

Той натисна звънеца, който изсвири първите няколко ноти от „Болерото“ на Равел. На входа застана прислужничката — филипинка, облечена в бяла униформа. Бе дребничка, на около трийсет, с очила, косата — прибрана на кок.

— Да?

— Доктор Дашоф и доктор Делауер за среща с господин и госпожа Фонтейн.

— Да. Влезте.

Влязохме в двуетажна ротонда с пастелни стенописи: сини небеса, зелена трева, пухкави овчици, купи слама, овчар, свирещ на кавал в сянката на кичест чинар. Пред тази пасторална сцена бе седнала в стол една гола жена — дебела, на средна възраст, с посребрели коси и отпуснати меса по бедрата. В едната си ръка държеше молив, а в другата — кръстословица. Не ни обърна никакво внимание.

Слугинята видя, че сме зяпнали и удари с кокалчетата на ръцете си сивокосата.

Кухина.

Скулптура.

— Оригинален Ломбардо — уведоми ни слугинята. — Много е скъпа. Като тази. — Тя посочи нагоре. От тавана висеше нещо, което очевидно бе от скулптурните изяви на Калдер, цялата окичена с коледни топки за елха — полюлей от типа „Направи си сам“.

— Много пари — рече прислужничката.

Точно пред нас се издигаше облицована в смарагдов мрамор стълба, която се виеше наляво. Пространството под стълбата бе закрито от голям китайски параван. И другите помещения бяха оградени с паравани.

— Елате — подкани ни слугинята. Обърна се. Униформата й беше без гръб и доста над бедрената извивка. Голяма площ гола, кафява кожа. Двамата с Лари се спогледахме. Той вдигна безпомощно рамене.

Тя събра част от китайския параван, изминахме около шест метра и отново изникна преграда. Тя започна да се плъзга, а ние я последвахме на половината път надолу към хола, до една зелена метална врата. На стената имаше ключалка и табло с бутони. С две ръце тя натисна петцифров код, вкара ключа и вратата с плъзгане се отвори. Влязохме в малък асансьор с облицовани със златен брокат стени, по които висяха миниатюри от слонова кост — сцени от Кама Сутра. Натиснат бе един бутон и тръгнахме надолу. Тримата стояхме рамо до рамо. Слугинята миришеше на бебешка пудра. Изглеждаше отегчена.

Озовахме се в малко тъмно антре и преминахме през лакирани с тъмен лак двойни врати.

От другата страна имаше огромно помещение с високи стени и без прозорци — най-малко триста квадрата, облицовано с черно лакирано дърво, тихо, хладно и слабо осветено.

Когато очите ми свикнаха с тъмнината, можах да различа детайлите: украсени с медни решетки библиотеки, масички за четене, каталози, витрини, стълбички за библиотека — и всичко това в еднакво покритие от слонова кост. Над нас — равен таван от черен корк. Отдолу — тъмен, покрит с килими под. Единствената светлина се процеждаше от настолни лампиони със зелени абажури. Дочух тихото жужене на климатичната инсталация. Видях вградените в тавана противопожарни аларми. На едната стена имаше огромен барометър.

Помещение, предназначено да съхранява съкровища.

— Благодаря ти, Роза — рече носов мъжки глас от другия край на стаята.

Хвърлих поглед и забелязах човешки силуети — мъж и жена, седнали един до друг на една от далечните маси.

Прислужницата направи реверанс, обърна се и изчезна.

Същият глас каза:

— Малката Рози Рамос — през шейсетте бе истински талант от еротичните филми.

— Толкова трудно се намират добри прислужнички — прошепна Лари, а високо добави: — Здравейте, люде.

Двойката се изправи на крака и тръгна към нас. На три метра разстояние лицата им добиха плът и кръв, като герои от филм, появили се от нищото.

Мъжът бе по-възрастен, отколкото очаквах. На около седемдесет, нисък и внушителен, с плътна, права, бяла коса, сресана назад, с увиснала кожа на гушата. Носеше очила с черни рамки, бяла риза над черни панталони и бежови обувки.

Макар и боса, жената бе с петнайсет сантиметра по-висока. Наближаваше шейсетте, стройна, с красиви черти, елегантна походка, червена коса — подстригана като пудел, с естествено изглеждащи къдри и някак си прекалено бледа и луничава кожа, която лесно се натъртваше. Дрехата й бе в липов цвят, тайванска коприна, щампосана с дракони, прозрачни черни чорапи и балетни пантофки в същия цвят.

— Благодаря, че ни приехте — каза Лари.

— Удоволствието е наше — отвърна мъжът. — Мина много време. Извини ме, сега вече си доктор Дашоф, нали?

— Доктор по психология — фрашкан с пари и затънал до гуша в работа — каза Лари.

— Не, не, ти си го спечели сам, бъди горд. — Мъжът шеговито размаха пръст. — В Ел Ей е бъкано с терапевти. Ти се справяш добре, нали?