Даниъл Силва - Падналият ангел

Изненадващата поява на ново иранско опозиционно движение сюрпризира мнозина в медиите и през първите часове от кризата европейските и американските репортери нямаха друг избор, освен да спекулират наслуки за произхода и целите на ИОА. Постепенно обаче се оформи портрет на малка, сплотена група от светски ирански интелектуалци и изгнаници, желаещи да измъкнат страната си от Средновековието и да я приобщят към модерния свят. Но в онази вечер експертите по тероризъм и анализаторите на външната политика от двете страни на Атлантика говореха за нова сила, заплашваща открито властта на иранския режим. И никой не разбра, че всяка новина, която те предаваха с такъв авторитет, бе измислена от група хора, работещи в приземен офис в Тел Авив.

Неколцина от по-добрите експерти по тероризма знаеха името Масуд Рахими, докато онези, които бяха достатъчно възрастни, за да си спомнят иранската криза със заложниците, се зарадваха на тежкото положение, в което бе попаднал. Не беше така обаче в Техеран, където иранците реагираха с предвидима ярост. В официално изявление те отрекоха съществуването на група, наречена Иранска освободителна армия, отрекоха, че Масуд Рахими е бил агент на иранското разузнаване, и отрекоха, че по някакъв начин е бил свързан с тероризма. Нещо повече, обвиниха Израел за създаването на групата от нищото, за да прикрие участието си в отвличането. Израелският министър-председател се изправи пред Кнесета, за да обори иранските твърдения като бълнуване на извратени фанатици. После порица не толкова изтънчено германците за това, че са позволили на Масуд, известен убиец, чиито ръце бяха изцапани с кръвта на стотици невинни, да се маскира като дипломат на немска земя. Германският канцлер заяви, че забележките „не допринасят за нищо“, и пледира към министър-председателя да предприеме стъпки към снижаване на напрежението. Насаме тя каза пред шефовете на разузнавателните си служби, че вярва в почти сигурната намеса на израелци те.

При сложността на операцията не е изненадващо, че мнозина в германската полиция и в службите за сигурност се съгласиха със своя канцлер, макар да не разполагаха с доказателства, подкрепящи подобно твърдение. Ядосаният вътрешен министър се пенеше пред най-близките си помощници, че непременно били израелците, защото никоя друга разузнавателна служба в света не била достатъчно умна - или по-точно казано, хитра - дори да замисли подобна операция. Помощниците на министъра посъветваха мъдро шефа си да не показва тези чувства на следващата пресконференция.

Може да се признае заслугата на германската полиция, че хвърли всичките си налични ресурси в търсене на изчезналия иранец. Преровиха страната от край до край, от баварските планини до скалистите сиви брегове на Балтийско море. Търсиха го в градове и села. Свързаха се с източниците и информаторите си в голямата общност на радикалните ислямисти в Германия и провериха всеки телефон и имейл адрес, за който си мислеха, че може да им даде някаква насока. Обаче след двайсет и четири часа нямаха нищо, което да оправдае усилията им. Онази вечер вътрешният министър информира иранския посланик, че поне според германската полиция, неговият колега е изчезнал от лицето на земята. Това не беше вярно, разбира се. Те просто го търсеха на грешното място.

В северния край на Дания се намира малко колкото котешки нокът полуостровче, където Северно и Балтийско море се сблъскват в една безкрайна война. От балтийската страна на полуострова пясъчният бряг е равен и пуст, но откъм Северно море той се издига в навети от вятъра дюни. Тук се намира малкото селце Кандестедер-не. През лятото то е пълно с датски летовници, но през останалата част от годината сякаш е изоставено заради чума.

В края на селото, скрита в подножието на голяма дюна, се издигаше красива дървена вила с голяма веранда, обърната към морето. В нея имаше четири спални, прос-торна кухня, пълна с прибори от неръждаема стомана, и две широки дневни, мебелирани в минималистичния датски стил. Славеше се и с винарната си в мазето, която от интендантството дискретно бяха превърнали в звукоизолирана арестантска килия. В нея седеше човекът, когото германската полиция търсеше толкова отчаяно - с превръзка на очите, със запушена уста, съблечен по бельо, разтреперен от студа. За двайсет и четири часа не му дадоха нищо за ядене или пиене, не положиха и никакви грижи за него, освен че му инжектираха малка доза успокоително, за да го усмирят. Никой не говореше с него. Масуд си мислеше, че са го оставили да умре от бавна и мъчителна гладна смърт. Наказанието, което заслужаваше. Провидението обаче му бе избрало друга съдба.