Даниъл Силва - Падналият ангел

Полевият агент у него искаше да види всичко поне веднъж със собствените си очи: посолството, наблюдателните постове, резервните позиции, точката на отвличането. След това се качи на Ес-Бана, който го откара от другата страна на Берлин, до Бранденбургската врата. Тогава, в старата източногерманска част от града, той тръгна по „Унтер ден Линден“, под голите клони на липите. На Фридрихщрасе, център на развратния берлински нощен живот през 20-те години на XX век, той зави надясно и навлезе в района, известен като Мите. Тук-там зърна останки от сталинското минало на квартала, но в по-голямата му част архитектурните петна от комунизма бяха изчистени. Сякаш Студената война, както и истинската война преди нея, никога не бяха се случвали. В съвременния Мите нямаше спомени, само просперитет.

На Кроненщрасе Габриел зави отново надясно и тръгна на изток по улицата, докато стигна до модерен блок с големи квадратни прозорци, грейнали като плочи от оникс. Много отдавна, още преди комунизма, преди войната, на това място се издигала красива неокласическа сграда от сив камък. На втория етаж живеел немски художник експресионист на име Виктор Франкел със съпругата си и дъщеря им - Ирене, майката на Габриел. Габриел не беше виждал снимка на апартамента, но веднъж, когато беше малко момче, майка му се опита да го скицира, преди да избухне в плач. На това място те бяха водили един очарователен буржоазен живот, изпълнен с изкуство, музика и следобеди в Тиргартен. На това място бяха останали, докато примката се е затягала бавно около шиите им. Накрая, през есента на 1942 г., те били натъпкани от своите съотечественици в конски вагон и депортирани на изток към Аушвиц. Дядото и бабата на Габриел били изпратени в газовите камери още при пристигането им, но майка му била пратена в женския трудов лагер Биркенау. Тя никога не разказа на Габриел за изпитанията си. Вместо това ги записа и ги заключи в архивите на „Яд Вашем“.

Няма да разкажа всички неща, които видях. Не мога. Поне това дължа на мъртвите...

Габриел затвори очи и видя улицата такава, каквато е била преди лудостта. А после видя и себе си като дете, дошло на гости при баба си и дядо си, на които бе позволено да остареят. И си представи колко различен би могъл да е животът му, ако бе израснал тук, в Берлин, вместо в Долината на Израил. А после облак лютив дим го лъхна в лицето като пушек от далечен крематориум и той чу зад гърба си познат глас.

- Какво се надяваше да намериш тук? - попита Ари Шамрон.

- Сила - отговори Габриел.

- Майка ти ти е дала сила, когато те е кръстила - каза Шамрон. - А после те даде на мен.

1 Linden (нем.) - липа. - Б. пр.

БЕРЛИН

Шамрон се беше регистрирал в хотел „Адлон“ под името Рудолф Хелер, един от любимите му европейски псевдоними. Габриел искаше да избегне охранителните камери, затова минаха по края на Тиргартен. Внезапно застудя, а вятърът свистеше през колоните на Бранденбургската врата. Шамрон бе облечен в кашмирено палто, с мека шапка и носеше тъмни очила. Така приличаше на бизнесмен, печелещ парите си по съмнителен начин, който никога не губи на бакара. Той спря пред новия берлински мемориал на холокоста - потискащ пейзаж с правоъгълни сиви блокове, и се намръщи, вцепенен от ужас.

- Приличат на контейнери, чакащи да ги натоварят на кораба.

- Архитектът е искал да създаде атмосфера на неудобство и объркване. Трябвало е да представи методичното изтребление на милиони сред хаоса на войната.

- Това ли виждаш?

- Виждам едно малко чудо в това, че такъв мемориал изобщо съществува на това място. Можеха да го забутат на някоя поляна извън града. Но го поставиха тук, в сърцето на Берлин, точно до Бранденбургската врата.

- Твърде много им се доверяваш, синко. След войната всички те се преструваха, че не са забелязали как съседите им изчезват посреднощ. Чак когато заловихме човека, работил ей там, Германия и светът наистина осъзнаха ужаса на холокоста.

Той сочеше през Тиргартен към Курфюрстенщрасе. Именно там, във внушителна сграда, подслонявала някога Еврейското общество за взаимопомощ, Адолф Айхман бе установил своята щабквартира. Очите на Габриел обаче продължаваха да се взират в мемориала, в сивите камъни с форма на вагони.

- Трябва да напишеш всичко това. - Помълча и погледна към Шамрон. - Докато не е станало твърде късно.

- Все още не съм тръгнал за никъде.

- Дори ти няма да живееш Вечно, Ари. Трябва да прекараш малко време с писалка в ръката.