Даниъл Силва - Падналият ангел

Членовете на екипа се представяха за служители в нещо, наречено „ВижънТех“ - монреалска фирма, съществуваща само във въображението на агента от булевард „Цар Саул“. Според легендата им, те бяха дошли в Берлин, за да започнат съвместен бизнес с германска фирма, което обясняваше необичайния брой компютри и друго техническо оборудване, пристигнало заедно с тях. Държаха повечето техника в голямата официална трапезария, служеща им за оперативен център. Само часове след пристигането им стените й бяха покрити с големи карти и снимки от наблюдения на човек, който се преструваше на нископоставен служител в иранското посолство, но всъщност беше главният организатор на международния терор в своята страна.

Дина доволно прие задачата си да подготви въпросите за отдавна закъснелия разпит на Масуд, а да влезе на работното си място за нея, означаваше да влезе в класна стая, посветена на еволюцията в съвременния тероризъм. Масуд Рахими се намираше в центъра й, започвайки през ноември 1979 г., когато бе сред студентите и бойците, щурмували американското посолство в Техеран. Няколко от петдесет и двамата заложници по-късно щяха да го идентифицират като най-жестокия от техните мъчители. Любимото му забавление били мнимите екзекуции. Още тогава Масуд се наслаждавал най-много, когато видел как американец се моли за живота си.

Следващият му звезден миг бе в Ливан през 1982 г., когато бе започнал да работи с новата войнствена шиит-ска група, известна като Организация на потиснатите на земята. Говореше се, че Масуд съкратил името на групата до Партия на Бога, или „Хизбула“. Говореше се също, че той лично помогнал за сглобяването на петтонната бомба, поставена в камион и разрушила казармите на американската морска пехота на летището в Бейрут в 6,22 часа на 23 октомври 1983 г. Експлозията - най-големият неядрен взрив след Втората световна война - бе убила 243 американски войници и бе променила завинаги лицето на глобалния терор. Последваха още атаки. Терористите отвличаха самолети, вземаха заложници, бомбардираха посолства. Във всички имаше едно общо нещо.

Те бяха провеждани по заповед на човека, който сега работеше в иранското посолство в Берлин, защитен с бронята на дипломатическия си паспорт.

Но как да убедиш човек като Масуд да разкрие най-убийствените си тайни? И на първо място, как да се добереш до него? Трябваше да използват изпитаната във времето шиитска практика, известна като такия, показваща едно намерение, а криеща нещо съвсем друго. Габриел поясни, че те няма да отвличат Масуд. Щяха да бъдат неговите спасители и защитници. А когато го изстискат докрай, щяха да го пуснат да си върви по пътя. Хващане и освобождаване, така го нарече той. Никакви щети, никаква мръсна игра.

Биха предпочели да го наблюдават още месец, но това не беше възможно; червените светлини на булевард „Цар Саул“ светеха и цялата разузнавателна информация сочеше към голяма атака, предстояща след по-малко от седмица. Трябваше да приберат Масуд преди избухването на бомбите или преди Техеран да си намери извинение и да го извика у дома. Габриел се страхуваше най-много от това, че ВЕВАК ще скрият Масуд преди атаката, че той ще стане недостижим за Службата и за всеки друг. Затова той постави краен срок от три дни - три дни, за да планират и изпълнят отвличането на иранския дипломат в сърцето на Берлин. Когато Ели Лавон прецени шансовете им на едно към четири, Габриел го заведе в импровизирания офис на Дина да види снимките на онова, което можеше да се случи, ако те се проваляха.

- Не искам вероятности - натърти Габриел. - Искам Масуд.

Задачите им се улесниха заради факта, че Масуд очевидно се чувстваше в безопасност на немска земя. Програмата му - поне през краткото време, когато можеха да го наблюдават - бе строго определена. Прекарваше повечето си време в бюрото на ВЕВ АК в посолството, което по случайност се намираше в съседство с Германския археологически институт, добър знак според екипа. Пристигаше не по-късно от осем часа сутринта и оставаше до късно вечерта. Апартаментът му се намираше на три километра северно от посолството, в квартал на Берлин, известен под името Шарлотенбург. Официалната му кола, изглежда, не беше бронирана, но това не се отнасяше за главореза от ВЕВАК, който му служеше като шофьор и бодигард. Задачата за неутрализиране на бодигарда в нощта на отвличането се падна на Михаил. Не че той се нуждаеше от много убеждаване. След години избягване на ирански куршуми, докато служеше в израелската армия, той изгаряше от нетърпение да им върне услугата.