Даниъл Силва - Падналият ангел

За момента обаче Карло отстъпи на второ място в грижите на екипа, защото с всеки изминал ден ставаше все по-очевидно, че Давид Жирар е бил замесен в нещо повече от събиране на средства. Преди шест месеца той бе провел телефонен разговор с номер от долината Бекаа в Ливан, който Службата свързваше с местен главатар от „Хизбула“. А обаждането две седмици по-късно - до номер в Кайро, бе свързано с една от многобройните клетки на „Хизбула“, пуснали корени в хаотичния пост-революционен Египет. Беше платил и двеста хиляди долара на търговец на тайландски антики в Банкок, свърталището на „Хизбула“ в Югоизточна Азия.

- Ако трябва да гадая - обади се Дина, - покойният Давид Жирар е бил пощальон. Използвал е работата си в антикварния бизнес като прикритие, за да доставя секретна поща до клетките на „Хизбула“, пръснати по света.

- Защо тогава иранците са поискали смъртта му?

- Може би пощата, която е разнасял, е имала нещо общо с предстоящата атака. Или може би...

- Какво, Дина?

- Може би е имала пощенска марка от Техеран.

Накрая не високите швейцарски технологии дадоха отговора, а една хубава старомодна снимка от наблюдение. Щракната със скрита камера, тя показваше как Давид Жирар се вози на трамвай в Цюрих, очевидно сам. В продължение на три дни тя вися върху отрупаната стена в стая 456В, повече за украса, отколкото за нещо друго, докато Дина мина покрай нея на път към архива и внезапно замръзна намясто. Откъсвайки снимката от стената, тя се втренчи не в Жирар, а в брадатата фигура, седнала до него. Главата на мъжа бе извърната от Жирар, както и силните му рамене, а слънцето, струящо през прозорците на трамвая, сякаш бе подпалило кристала на тежкия водолазен часовник на дясната му китка. Това привлече погледа на Дина към опакото на ръката му, където тя забеляза превръзката.

- Това е той - прошепна тя. - Самият дявол.

Те сравниха снимката на мъжа от цюрихския трамвай с всеки известен образ, съхранен в библиотеката им, но компютрите заключиха, че няма достатъчно информация за позитивна идентификация. Дина вирна решително деликатната си брадичка и обяви, че компютрите грешат. Това беше той; тя беше сигурна в това. Би заложила кариерата си.

- Освен това - допълни тя, - не гледайте лицето. Погледнете ръката. - Ръката, която бе пронизана от израелски куршум в Ливан, когато той помагаше за превръщането на сбирщина шиити в най-страховитата терористична групировка на света. Ръката, подгизнала в кръв. - Това е Масуд - заяви тя. - Масуд, късметлията.

И Габриел я съпроводи на горния етаж, където й позволи да представи тезата си директно пред Узи Навот. Той пребледня от думите й, а очите му се стрелнаха неволно към последната купчина с разузнавателна информация, внушаваща, че атаката предстои скоро. След приключването на съвещанието Навот помоли за съвет и Габриел му даде един. Сподели, че в него има очевидни рискове, но те далеч превъзхождат рисковете от седенето със скръстени ръце.

Навот побърза да отскочи до Йерусалим, за да поиска одобрението на премиера, и след час разполагаше със своята оперативна програма. Оставаше само задължителното любезно уведомяване на американците - задача, която той с радост възложи на Габриел.

- Каквото и да правиш - посъветва го той по пътя към „Бен Гурион“, - не ги моли за позволение. Само разбери дали не са заложени някакви мини, които да избухнат в лицето ни. Не говорим за някаква фракция от ООП. Това е шибаната Персийска империя.

ХЪРНДОН, ВИРДЖИНИЯ

Това някога е било обработваема земя, но много отдавна тя била погълната от безспирната експанзия на запад на метрополиса Вашингтон. Сега единственото, което растеше тук, бяха големите еднотипни къщи с намаляваща стойност и здравите на вид деца, които губеха твърде много време да бродят из тъмните кътчета на интернет. Имената на лъкатушещите задънени улички говореха за безграничния американски оптимизъм -„Слънчев край“ и „Ябълков цвят“, „Ясно поле“ и „Гледка от билото“, - но те не можеха да скрият факта, че Америка, последният израелски приятел в света, е навлязла в процес на упадък.

Двуетажният тухлен дом в края на „Стилуотър Корт“ се различаваше от съседните жилища само по това, че прозорците му бяха бронирани. В продължение на много години съседите бяха убедени, че човекът, който живееше там, работи в една от високотехнологичните компании в Технологичния коридор Дълес. После дойде повишението, което изискваше от него да пътува в брониран „Кадилак Ескалейд“, а не след дълго съседите разбраха, че сред тях живее шпионин. Но не какъв да е шпионин; Ейдриън Картър беше шеф на Националната тайна служба, оперативния отдел на ЦРУ. Всъщност Картър бе заемал поста по-дълго от всеки свой предшественик - постижение, за което той допринесе повече с упоритостта, отколкото с таланта си. Но това бе типично за Картър. Един от последните ръководители в Управлението, произхождащ от протестантски род в Нова Англия, той вярваше, че суетата е грях, по-страшен само от маменето на голф.