Даниъл Силва - Падналият ангел

Въпреки че едва бе настъпил март, топлото слънце напичаше врата на Габриел, докато той пресичаше широката морава пред къщата, редом до охранител от ЦРУ. Картър чакаше пред отворената врата. Косата му бе раз-рошена и оредяваща като на университетски професор, а мустаците му бяха излезли от мода заедно с диско музиката, електрическите тенджери и ядреното разоръжаване. Кафявият му панталон се нуждаеше от гладене. Памучният му пуловер бе започнал да се изтърква на лактите.

- Прости ми, че те накарах да биеш път до дома ми - извини се той, стискайки ръката на Габриел, - но това е първият ми свободен ден от месец насам и не ми се ходи до Лангли или до някоя от нашите обезопасени къщи.

- За мен ще е щастие никога вече да не видя вътрешността на някоя обезопасена къща.

- Е, защо се върна? - попита сериозно Картър. - И какво, по дяволите, е станало с лицето ти?

- Стоях твърде близо до една швейцарска антйкварна галерия, когато вътре избухна бомба.

- Сен Мориц?

Габриел кимна.

- Знаех си, че ще е нещо добро.

- Все още не си чул най-добрата част.

Картър се усмихна.

- Заповядай вътре - покани го той, затваряйки вратата след тях. - Изпратих жена си на дълга разходка. И не се безпокой. Тя взе Моли със себе си.

- Коя е Моли?

- Бау-бау.

На остъклената веранда с изглед към зеления парцел от американската мечта, принадлежащ лично на Картър, ги чакаше шведска маса. Габриел напълни послушно чинията си със студени мезета и салата с макарони, но не ; я докосна, докато разказваше за странното пътуване, отвело го от базиликата „Св. Петър“ до дома на най-главния шпионин в Америка. В заключение той извади две снимки. На първата се виждаше как Али Монтазери и момичето на Ел Греко излизат от галерията „Наксос“ в Сен Мориц. Втората показваше собственика на галерията, седнал в цюрихски трамвай, очевидно сам.

- Погледни внимателно човека, седнал отляво - помоли го Габриел. - Познаваш ли го?

- Не бих казал.

- А сега?

Подаде му друга снимка на мъжа. Този път на нея се виждаше как той влиза в иранското посолство в Берлин.

Картър вдигна рязко поглед.

- Масуд?

- От плът и кръв.

Макар и син на епископален свещеник, Картър изруга под носа си.

- И ние така мислим.

Ейдриън остави снимката до другите на масата и се втренчи мълчаливо в нея. Масуд Рахими бе един от онези редки обитатели на тайния свят, които не се нуждаеха от представяне. Всъщност повечето хора не си правеха труда да произнасят фамилията му. Той беше просто Масуд, човек, чиито дири можеха да се проследят при всеки голям терористичен акт, свързан с Иран - от взрива в казармите на морската пехота в Бейрут през 1983 г. досега. Напоследък Масуд работеше в иранското посолс-

тво в Берлин, което изпълняваше и ролята на главна западна оперативна база на ВЕВАК за терор. Разполагаше с дипломатически паспорт под фалшиво име и твърдеше, че е нископоставен служител в консулския отдел. Дори германците, които поддържаха неудобно близки търговски отношения с Иран, не вярваха и на дума от това.

- Е, каква е вашата теория? - попита Картър.

- Просто не вярваме да е съвпадение това, че Масуд и Давид Жирар са се возили в един и същ трамвай в Цюрих.

- Мислите ли, че Масуд е наредил бомбения атентат в Сен Мориц?

- Това е почеркът на Масуд - кимна Габриел. - Никога не се е свенял да причини малко мъки на своите, когато трябва да защити важна тайна.

- А сега вие искате да разберете какво е естеството на тази тайна.

- Точно така.

- Как?

- Надявахме се Масуд да се съгласи да ни каже.

- Мислите да опитате да го подкупите?

- Масуд по-скоро би си прерязал вените, отколкото да приеме пари от евреи.

- Принудително дезертьорство?

- Няма време.

Картър замълча.

- Не е нужно да ти напомням, че Масуд има дипломатически паспорт - въздъхна той след малко. - И това го прави недосегаем.

- Никой не е недосегаем. Не и когато е заложен животът на много хора.

- Масуд е - възрази Картър. - И ако падне и косъм от главата му, ще се открие ловният сезон за всички израелски дипломати по света.

- В случай че не си забелязал, Ейдриън, той вече е започнал. Освен това - допълни Габриел, - не съм дошъл тук за съвет.

- Защо тогава си тук?

- Искам да знам дали теренът е чист.

- Категорично мога да заявя, че Управлението не се намира на терена - отсече Картър. - Но трябва да знаеш, че преди няколко години германците мислеха да го подгонят.

- Как да го подгонят?

- Очевидно Масуд си пада по удоволствията. Редовно обира каймака от оперативния си бюджет и го крие в банки из цяла Европа. Германското разузнаване го хванало по бели гащи. Те планирали да седнат и да си побъб-рят с Масуд, а накрая да му предложат прост избор: работи за нас или ще кажем на господарите ти в Техеран, че злоупотребяваш с държавни средства.