Даниъл Силва - Падналият ангел

Но къде да го направят? На някоя оживена улица? На тиха уличка? На светофар? Пред прага на Масуд? Габриел отсъди, че мястото трябва да се определи от един-единствен фактор. То трябваше да им осигури чист маршрут за бягство в случай на успех или провал. Ако изберяха място, твърде близо до иранското посолство, можеше да попаднат в престрелка с германската полиция, която го охраняваше денонощно. Но ако оставеха Масуд да стигне близо до апартамента си, можеше да заседнат в оживения трафик на Шарлотенбург. Накрая изборът стана ясен за всички. Габриел отбеляза мястото на картата с кървавочервена топлийка. На Ели Лавон тя му заприлича на надгробен камък.

С това операцията бе задействана към фаза, която екипът нарече „последен подход към приземяване“. Имаха своята цел, имаха план, имаха и задачите си. Сега трябваше само да приземят самолета, без да убият себе си или някого другиго на борда. Нямаха компютри да ги насочват, така че трябваше да се справят по старомодния начин, с инстинкти и кураж, а може би и с малко късмет. Опитаха да сведат упованието си в провидението до минимум. Габриел вярваше, че късметът при операция е нещо, което трябва да се спечели, а не да се разчита на него. И той обикновено идваше в резултат от безупречно планиране и подготовка.

Според речника на Службата, операцията беше „авто-мобилоемка“, което означаваше, че щеше да изисква няколко превозни средства от различни марки и модели. Транспортният отдел на Службата, който се грижеше за подобни неща, взе повечето коли от приятелски настроени европейски агенти, предлагащи коли под наем, и то така, че автомобилите да не могат да бъдат проследени обратно до никой член на екипа. Най-важното превозно средство обаче бе собственост на Службата. Микробус „Фолксваген“ с тайник за хора, който бе изиграл звездна роля в една от най-знаменитите операции на Габриел: залавянето на нацисткия военнопрестъпник Ерих Радек в дома му в Първи район на Виена. В онази нощ Киара беше зад волана. Радек все още се появяваше редовно в най-гадните й кошмари.

За неин ужас, Киара не беше сред екипа в Берлин, макар ролята й в операцията да си оставаше централна. Задачата й беше да координира сложната мозайка на такия, която щеше да прикрие дирите на екипа и при успех - да прати по лъжливи следи както германците, така и иранците. Както всички добри лъжи, и тази беше правдоподобна и съдържаше елементи наистина. И може би, каза Габриел, тя съдържаше и нишка на надежда за бъдещето — бъдеще, в което Иран вече нямаше да е в хватката на клика религиозни маниаци. Моллите и техните последователи в Революционната гвардия не бяха рационални актьори. Те бяха непредвидими и апокалиптични. А Близкият изток никога нямаше да познае истинския мир, докато те не бъдат пратени в историята.

Имаше и други лъжи - като платнената раница, пълна с бяла глина, жици, часовников механизъм и малка като мида мина, само дим без огън. Но всичко това щеше да е напразно, ако не успееха да измъкнат Масуд от колата му с минимум насилие. След усилен размисъл беше решено, че Яков ще бъде острието на меча, а Одед ще играе спомагателна роля. Опитен в разпита на терористи, Яков имаше лице и поведение, които не оставяха съмнение, че говори сериозно. И по-важното, Яков бе наследник на германски евреи и както Габриел, говореше немски сво-бодно. Яков щеше да уговори Масуд да излезе от колата. А ако думите не помогнеха, Одед щеше да го принуди.

Не посмяха да репетират на публично място и проведоха безброй миниатюрни сухи тренировки в убежището си във Ванзее. В началото поведението на Габриел беше делово, но с проточването на практическите упражнения той стана избухлив. Михаил се боеше, че той страда от оперативен стрес след взрива в Сен Мориц или може би още от кошмара в Руб ел Хали. Но Ели Лавон знаеше, че не е така. Това е заради Берлин, поясни той. За всички тях Берлин беше град на призраци, но особено за Габриел. Този град бе домът на дядо му и баба му по майчина линия. И най-вероятно щеше да стане и дом на Габриел, ако не беше онази банда убийци, събрали се във вилата край езерото малко по-нагоре по пътя.

И те слушаха с изключително търпение как той оспорва всеки аспект от плана може би за стотен път. И си позволиха леки усмивки, когато нахока хубаво Яков и Одед след една ужасна финална репетиция. Те внимаваха да не му се натрапват, когато оставаше сам, защото, макар и прекарал целия си Живот в занаята, той страдаше от необичаен нервен срив. И накрая, през последния им следобед в Берлин, когато вече не понасяха ужасния му нрав, те боядисаха отличителните му посребрени слепоочия и скриха незабравимите му зелени очи зад чифт очила. После го увиха в палто и шал и го изхвърлиха от| къщата с нежно побутване да се разходи сред душите на мъртвите.