Даниъл Силва - Художникът убиец

— Това ли очакваш да кажа на хората, които са били достатъчно добри да те наемат? Нещо изникна? Хайде, скъпа, поне измисли нещо по-логично.

— Кажи им, че съм се разболяла.

— И от какво?

— Проказа — отвърна тя.

— О, да, прекрасно! — Гласът му внезапно стана сериозен. — Жаклин, нямаш някакви неприятности, нали? Наясно си, че можеш да ми се довериш, тъй като знам всичките ти тайни.

— Не забравяй, че и аз знам всички твои тайни, Марсел. Не, нямам неприятности. Има просто нещо, за което трябва да се погрижа, а то не търпи отлагане.

— Не си болна, нали, Жаклин?

— В отлично здраве съм.

— И не си се захванала отново с кокаина? — шепнешком попита той.

— Престани, Марсел!

— Операция на торбички под очите ли?

— Майната ти!

— Явно, че причината е мъж. Някой, който най-после е успял да смекчи желязното ти сърце.

— Приключвам, ще ти се обадя след няколко дни.

— Значи съм прав! Мъж е! — възкликна тържествуващо Марсел.

— Ти си единственият мъж за мен.

— Иска ми се да е така.

— A tout a I’heure 29 29 Ще се видим(фр.). — Б.пр. — рече Жаклин и затвори, преди да чуе неговото чао в слушалката.

Те излязоха в късния следобед и поеха на север, по лъкатушещото шосе в планината. Над клисурите се носеха разкъсани облаци. Когато се изкачиха по-нависоко, едри капки дъжд затрополиха по предното стъкло на наетото от Габриел пежо. Жаклин наклони назад облегалката си, унесено наблюдавайки водните струи, които се стичаха върху люка на колата. Мисълта й вече бе насочена към Лондон и мишената. Тя си запали цигара и помоли:

— Разкажи ми за него.

— Не — отвърна Габриел. — Не искам да има нищо в главата ти, което може да те постави в компрометиращо положение.

— Дойде при мен, защото знам какво правя, Габриел. Разкажи ми нещо за него.

— Името му е Юсеф. Израснал е в Бейрут.

— Къде в Бейрут?

— В „Шатила“.

— Боже! — възкликна тя и притвори очи.

— Родителите му са били бежанци от 1948 година. Живеели са в едно арабско село в Лида, но по време на войната са избягали през границата в Ливан. Останали са известно време на юг, после са се преместили в Бейрут да търсят работа и са се установили в лагера „Шатила“.

— А как се е озовал в Лондон?

— Негов чичо го е довел в Англия. Погрижил се е да получи образование и да научи перфектно английски и френски. После Юсеф станал политически радикал, решавайки, че Арафат и ООП са капитулирали. Подкрепял е палестинските лидери, които искали войната да продължи, докато Израел бъде изтрит от картата на света. Забелязали го от организацията на Тарик. Юсеф е неин активен член от няколко години.

— Звучи очарователно — усмихна се кисело тя.

— Той наистина е такъв — мрачно отрони Габриел.

— А някакви хобита?

— Харесва палестинската поезия и европейките. Освен това помага на Тарик да убива израелци.

Габриел напусна шосето и пое с пежото на изток, по тесен планински път. Минаха през едно заспало село и завиха по кален, набразден от коловози друм, край който се издигаха голи мокри чинари. Той кара, докато не забеляза счупена дървена порта, водеща до един разчистен от дърветата парцел. Тогава спря колата, излезе и отвори портата достатъчно широко, та да мине пежото. Влезе с него на поляната и изключи двигателя, но остави фаровете да светят. Бръкна в дамската чанта на Жаклин, извади нейната берета и един допълнителен пълнител. После грабна едно от лъскавите й модни списания и откъсна предната и задната му корица.

— Хайде, излизай! — подкани я Габриел.

— Много гадно вали — обгърна раменете си Жаклин.

Без да продума повече, Габриел слезе от колата и прецапа през подгизналата поляна до едно дърво, където на изкривен ръждив пирон висяха очуканите останки от табела с надпис „Влизането забранено“. Той набучи на пирона предната корица на списанието и тръгна обратно към колата. Силуетът на Жаклин се открои на светлината на фаровете. Беше нахлупила качулката си, за да се пази от дъжда, и стоеше със скръстени ръце. Цареше тишина, нарушавана единствено от тихия шум на радиатора на пежото и далечния лай на фермерско куче. Габриел извади пълнителя, увери се, че патронникът е празен, после подаде пистолета и амунициите на Жаклин.

— Искам да разбера дали все още можеш да си служиш с това.

— Но аз познавам момичето на тази корица! — възнегодува Жаклин.

— Застреляй я в лицето — равно изрече Габриел.

Жаклин вкара пълнителя в беретата и чукна основата на дръжката в дланта си, за да се увери, че е влязъл добре. Пристъпи напред, вдигна оръжието, присви леко колене и завъртя тялото си с няколко градуса, за да намали прицелния си профил за въображаемия враг. Стреля без колебание, ритмично и непоколебимо, докато пълнителят се изпразни.