Даниъл Силва - Художникът убиец

— Ще се опитам да ти осигуря нещо подобно.

— Сигурен съм, че ще осигуриш. — Стоун напъха още една шепа хайвер в устата си. — Заедно можем да преместим планини, Ари. Но ако „Лукинг Глас“ потъне, играта наистина ще загрубее ужасно.

На следващата сутрин Шамрон и Габриел се срещнаха в Хампстед Хийт. Те поеха по една пътека, от двете страни на която се издигаха мокри от дъжда букове. Ари изчака да ги отминат бягащите за здраве ранобудници, преди да заговори:

— Имаш парите — петстотин хиляди долара. В обичайната сметка в Женева.

— А ако ми потрябват повече?

— Тогава ще ти намеря. Но кладенецът не е бездънен. Ти винаги си бил точен с парите. Надявам се, че ще е така и сега, когато нямаш основание да се страхуваш от счетоводителите на булевард „Цар Саул“.

— Харча само толкова, от колкото се нуждая.

Шамрон смени темата: тъй като Лев контролираше лондонската централа, Габриел не можеше да използва нейния персонал. Имаше трима лондонски бодели , лоялни към Шамрон, на които можеше да се разчита да направят услуга на Габриел, без да уведомяват шефа на централата. Ари издиктува няколко телефонни номера, а Габриел ги запомни. Сякаш бяха пак в Академията, занимавайки се с тъпите упражнения за запаметяване и ориентиране в обстановката. Това включваше броене на стъпала между две площадки, запомняне от пръв поглед съдържанието на нечий гардероб или номерата на дузина паркирани коли.

Шамрон продължи с указанията си. За електронната комуникация Габриел не можеше да използва сигурния кабел на лондонската централа, защото всички трансмисии се проверяваха от шефа на централата. По същата причина нямаше как да използва и вализата 21 21 Неприкосновено запечатана чанта на дипломатически куриер. — Б.пр. на централата. При много спешни случаи можеше да изпрати по дипломатическата поща оперативен доклад, адресиран до Амос Аргов. Един приятел от Външно министерство щеше да го препрати на Шамрон на булевард „Цар Саул“. Обаче не трябваше да злоупотребява с тази привилегия. Освен това на Габриел се забраняваше ползването на лондонските сигурни квартири, защото бяха под управлението на централата. Ари бързо издиктува един телефонен номер в Осло, който бе свързан с дома му в Тиверия. Габриел обаче трябваше да говори по тази линия, сякаш не е обезопасена.

— Ако се наложи лична среща, мястото ще е Париж — заяви Шамрон. — Ще използваме явките от операция „Черният септември“ — от уважение към миналото. Същата последователност, същите скрити резерви, същия език на тялото. Помниш ли парижките явки?

— Двамата винаги ще помним Париж.

Шамрон попита има ли още някакви въпроси, но Габриел поклати глава.

— Нещо друго, което мога да направя за теб? — заинтересува се Стареца.

— Можеш да напуснеш Обединеното кралство колкото може по-бързо — отвърна Габриел.

После се обърна и бързо се отдалечи.

— Слушай, Джули — каза Оливър Димбълби, като наведе рунтавата си глава над масата и понижи глас: — Знам, че имаш неприятности. Цялата улица го знае. Тук няма тайни.

Оливър Димбълби беше розовобузест мъж, ходеше с розова риза и винаги изглеждаше доволен от себе си. Пясъчнорусата му коса бе къдрава, с тънки стърчащи кичурчета над ушите му. Ишърууд и Димбълби бяха толкова близки, колкото можеха да бъдат двама конкуренти в лондонската търговия с картини, което означаваше, че Джулиан го презираше, но поносимо.

— Загубил си своя покровител — продължи Димбълби. — Не можеш да продадеш нито една картина. Дори поредната ти секретарка този месец те напусна две седмици по-рано от обичайното. По дяволите, как й беше името?

— Хедър — мрачно отвърна Ишърууд.

— А, да, Хедър. Срамота е да загубиш девойка като нея, щеше да ми е приятно да я опозная по-добре. Тя дойде при мен, преди да отиде при Джайлс Питауей. Прелестно момиче е, но й казах, че не ловувам в гората на приятел. Отпратих я. За съжаление тя пое по Ню Бонд Стрийт и се озова право в ръцете на дявола.

— Какво целиш, като ми натякваш, че имам проблеми? — запита подозрително Ишърууд.

— Питауей е, нали? Иска да ни унищожи всичките! — В говора на Оливър се долавяше източноанглийски акцент, а гласът ме бе надебелял от двете бутилки бургундско вино, което изпиха по време на обяда си в „Уилтън“. — Позволи ми да ти разкрия една малка тайна, стари приятелю. Всички сме на един хал. Нямаме купувачи и хубави картини за продаване. Всичко е модерно изкуство и импресионизъм, а никой не може да си позволи да търгува с Ван Гог и Моне, освен едрите риби. Онзи ден в галерията ме посети една поп звезда. Искаше нещо за спалнята си, което да върви с пухената му завивка и килима от Санта Фе. Изпратих го в Селфриджес 22 22 Верига универсални магазини в Англия. — Б.пр. . Тъпото копеле не долови хумора в това. Баща ми ме беше предупредил да стоя настрана от този бизнес. Понякога ми се иска да бях послушал стария мръсник. Джайлс Питауей засмука всичко на пазара. И то с целия този боклук. Боже! Но е боклук, нали, Джули?