Даниъл Силва - Художникът убиец

— Уверявам ви, че парите не са проблем.

Габриел поиска да се осведоми как ще се запази всичко това в тайна от Лев.

— Ако не ме лъже паметта — започна той отдалеч, — банката, от която някога получавахте финансиране за такива авантюри, сега е под контрола на вашите конкуренти. Обърнете ли се за пари към нея, рискувате да разкриете пред тях нашите намерения.

— Всъщност аз разполагам с друг източник на капитали, което ще ми позволи да събера нужните средства без знанието на конкуренцията — отвърна Шамрон.

— Ако приема предложението ви, ще поискам пълната власт да проведа нещата, както намеря за добре — постави условията си Габриел. — Запазването на проекта в тайна от конкуренцията ще наложи използването на независими предприемачи и персонал на свободна практика. Тези хора струват пари. Ще изискам пълна свобода да харча парите и да използвам източници, които счета за необходимо.

— Имате я, макар че оперативният контрол на тази работа ще остане в мои ръце, в Женева.

— Приемам — съгласи се Габриел. — Тогава остава въпросът за личното ми възнаграждение.

— В позиция сте сам да си определите цената.

— Сто и петдесет хиляди лири. Ако работата продължи повече от шест месеца, ще ми бъдат платени допълнително още сто хиляди лири.

— Дадено! — рече Шамрон. — И така, договаряме ли се?

— Ще ви съобщя това до края на деня.

Обаче пръв научи новината не Шамрон, а Пийл.

Късно следобед момчето чу шум, идващ откъм кея. Вдигна глава от учебника си и погледна през прозореца. На дрезгавата светлина видя непознатия на палубата на платнохода. Беше облякъл жълтата си мушама и бе нахлузил черната си плетена шапка толкова ниско, че Пийл едва виждаше очите му. По всичко си личеше, че мъжът спира кеча от плаване. Сваляше платната и антените, заключваше люковете. По лицето му се четеше непреклонна решителност, която момчето не бе виждало досега. Помисли си да изтича долу, за да разбере дали не се е случило нещо лошо, но поведението на мъжа му подсказа, че не е в настроение за посетители.

След час непознатият изчезна в къщата си. Пийл се залови отново с домашните си, но след няколко минути чу бръмченето на потеглящия спортен автомобил на мъжа. Момчето се втурна към прозореца точно навреме, за да види как колата бавно се насочва към пътя. Дъждовните капки се открояваха ясно в светлината на фаровете. Момчето вдигна ръка — беше повече жест на отчаяние, отколкото махване за сбогом. За момент си помисли, че непознатият не го е видял, но фаровете присветнаха. После малкият автомобил се скри от погледа му.

Пийл изчака на прозореца, докато бръмченето на двигателя заглъхна. Една сълза се търкулна по бузата му, ала той я изтри яростно. „Непознатият никога не би плакал за мен — каза си. — Няма да тъжа за него“.

На долния етаж майка му и Дерек пак се караха. Пийл се просна на леглото и притисна възглавницата до ушите си.

Централата на международния издателски конгломерат „Лукинг Глас Комюникейшънс“ се помещаваше в модерна административна сграда, гледаща към Ню Скуеър. Той бе собственост на високия метър и седемдесет и тежащ сто и тридесет килограма мултимилионер тиранин Бенджамин Стоун. От своя разкошно обзаведен апартамент на най-горния етаж на централата Стоун управляваше империя от компании, простираща се от Близкия изток до САЩ. Притежаваше дузина вестници и списания, както и контролния пакет акции в престижното нюйоркско издателство „Хортън енд Маклосън“. Но бижуто в короната на Стоун беше таблоидът „Дейли Сентинел“ — третият по продажби вестник във Великобритания. Сред журналистите на Флийт Стрийт „Дейли Сентинел“ бе известен като „Дейли Стоун“, защото беше нещо обичайно вестникът да публикува по две статии на ден за бизнеса и филантропската дейност на собственика си.

Обаче конкурентите не знаеха, че евреинът с унгарски произход Стоун е най-ценният саян на Ари Шамрон. Когато се налагаше да внедри в кратък срок някой катса във вражеска държава, Шамрон можеше да се обърне за прикритие към Стоун и „Дейли Сентинел“. Веднъж един разсърден бивш катса се опита да разпространи книга с разкрития за Службата. Тогава Ари се обърна към Стоун и неговата издателска къща да я спрат. А щом искаше да пусне някой материал в западната преса, Шамрон трябваше само да вдигне телефона и да подшушне информацията на Бенджамин Стоун.

Ала най-ценният принос на мултимилионера към Службата бяха парите. Сред висшия ешелон на булевард „Цар Саул“ неговите благотворителни жестове му бяха спечелили прозвището Хадаса 20 20 Името на най-добрата болница в Близкия изток, която се намира в Йерусалим. — Б.пр. . Пари, теглени от пенсионните фондове на компаниите на Стоун, от години бяха използвани за финансиране на тайни операции. Когато Шамрон се нуждаеше от средства, Стоун прехвърляше големи суми чрез фиктивни компании в някоя от оперативните сметки на Ари в Женева.