Даниъл Силва - Художникът убиец

Тази вечер Стоун посрещна Шамрон в блестящото фоайе на централата на издателската компания.

— Мамка му! — изрева той с характерния си гръмлив глас. — Любимият ми Рудолф! Не знаех, че си в града. Защо не ми се обади, че ще идваш, щях да ти уредя разкошно посрещане! Например банкет с човешко жертвоприношение. — Бенджамин тупна с огромната си лапа Шамрон по рамото. — Невярно копеле! Имаш късмет, че съм тук. Великолепно! Сензационно! Ела. Седни, яж, пий!

Стоун придърпа Ари във всекидневната на огромния си апартамент на най-горния етаж на централата. Всичко беше с огромни размери, за да бъде удобно за телосложението му: дълбоки кресла и дивани с ръчно изработена кожена дамаска, дебел червен килим, широки меки табуретки, ниски масички, отрупани със свежи цветя и скъпи украшения, подарени му от други богати партньори. Бенджамин принуди Шамрон да се настани в един фотьойл, сякаш се канеше да го подложи на разпит. Той отиде до прозореца, натисна някакъв бутон и тежките завеси се дръпнаха. Един мияч на прозорци висеше отвън. Стоун почука с дебелите си пръсти по стъклото и с жест, подобен на каратистки саблен удар, му направи знак да се маха.

— Аз съм собственикът и господарят на всичко, което виждаш, хер Хелер! — съобщи Бенджамин, любувайки се на гледката. — Този мъж мие прозорците ми всеки ден. Не мога да понасям мръсни стъкла. Ако му наредя да скочи, той ще го направи и после ще ми благодари. Но няма да го стори от лоялност, уважение или любов, а от страх. Страхът е единственото чувство, което има значение.

Миячът приключи набързо и се заспуска надолу по въжето. Бенджамин прекоси тежко стаята и отвори хладилника зад бара. Извади две бутилки шампанско — никога не отваряше само една — и затръшна с коляно вратата, сякаш риташе противник в топките. Опита се да отвори едната бутилка, но дебелите му пръсти не бяха пригодени за фини действия като това да обели фолиото и да отвие телчетата. Най-накрая извърна глава и изкрещя:

— Анджелина!

Ужасена португалска слугиня с леко раздалечени очи влетя в стаята.

— Вземи ги! — нареди й Стоун, като й подаде бутилките, стискайки ги за гърлото, сякаш ги душеше. — Отвори ги и ги сложи в лед. Донеси купища храна. Хайвер, пушена сьомга, не забравяй и ягодите. Големите шибани ягоди, едри като зърната на тийнейджърка.

Бенджамин се отпусна в края на дивана и вдигна краката си на една табуретка. Свали вратовръзката си, смачка я и я захвърли през рамото си на пода. Носеше риза на райе, ръчно изтъкана от египетски памук, и кафяви тиранти. Златните му копчета за ръкавели биха големи почти колкото циферблата на масивния му златен часовник.

Анджелина се върна в стаята, остави поднос с храна и изчезна. Стоун наля шампанско в чаши с размера на бирени халби. Взе една голяма ягода, топна я във виното и я глътна цяла.

Шамрон внезапно се почувства като Алиса в Страната на чудесата. Всичко беше твърде голямо: чашите, парчетата пушена сьомга, гигантският телевизор, на който безгласно течаха финансови новини, самият Стоун и неговият груб глас.

— Може ли да изоставим преструвките, хер Хелер?

Шамрон кимна утвърдително. Тази вечер един техник от лондонската централа на Службата беше претърсил апартамента на Стоун и не бе открил подслушвателни устройства.

— Ех, Ари, приятелю! — въздъхна мултимилионерът и топна парче препечен хляб в купа с хайвер.

Шамрон гледаше как хайверът от белуга на стойност триста долара изчезна в гърлото на Бенджамин. В продължение на двадесет минути той разказва на Шамрон за бизнес операциите си, за благотворителната си дейност, за неотдавнашната си среща с Уелския принц, за активния си и разнообразен полов живот. Спря само за да извика на Анджелина да донесе друга бъчва с хайвер. Шамрон седеше с кръстосани крака и гледаше мехурчетата в чашата си с шампанско. От време на време измърморваше: „Колко интересно!“ или: „Това е прекрасно!“

— Как са децата ти? — попита Стоун, сменяйки внезапно темата на разговора.

Шамрон имаше син, който служеше в Израелската отбранителна армия в охраняваната зона в Южен Ливан, и дъщеря, която се бе преместила в Нова Зеландия. Чувстваше се като местна жителка и никога не отговаряше на позвъняванията му.

— Чудесно — отговори Шамрон. — А твоите? Как са момчетата?

— Миналата седмица се наложи да уволня Кристофър.

— Така чух и аз.

— Конкурентите ми се забавляваха за моя сметка, но си мисля, че постъпих смело. Сега всеки служител на „Лукинг Глас“, независимо колко ниско в йерархията се намира, знае, че съм гадно, но справедливо копеле.