Даниъл Силва - Художникът убиец

— Малко сурово наказание за петминутно закъснение за съвещание.

— Важен е принципът, Ари. Принципът! Трябва да използваш някои от моите похвати в твоя отдел.

— А какво стана със сина ти?

— Отиде да работи за конкуренцията. Казах му да забрави за наследството си. Отговори ми, че отдавна го е забравил.

Шамрон поклати глава при мисълта за странния път, който поемаха децата.

— Е, какво те води в моя дом, Ари? Със сигурност не е храната. Дори не докосна хайвера. Нито шампанското. Недей само да седиш, говори.

— Имам нужда от пари — рече Шамрон.

— Знаеш, че съм твой смирен слуга. За какво са ти? Сподели с мен, Ари. Заслужил съм си го след всичко, което съм направил за теб.

— Отнася се за атентата в Париж — отговори Шамрон. — Опасявам се, че това е всичко, което мога да ти кажа.

— Хайде, приятелю, можеш и повече. Дай ми нещо, което да ме изненада.

— Трябват ми пари, за да заловя терористите, които го извършиха.

— Сега звучи по-правдоподобно. Колко са ти нужни този път?

— Половин милион.

— Какви да бъдат?

— В долари — отвърна делово старият шпионин.

— Авансово плащане или цялата сума?

— Всъщност май ще ми е нужна кредитна линия — в зависимост от това колко време ще трае издирването на тези момчета.

— Смятам, че мога да уредя и това — замисли се за миг Стоун. — Как искаш да ти бъдат предоставени?

— Има една малка корабна компания със седалище в Насао, която се нарича „Карлтън Лимитед“. Най-големият й кораб се ремонтира на сух док. За съжаление ремонтните работи ще продължат по-дълго и ще струват много повече, отколкото предвиждат собствениците от „Карлтън Лимитед“. Те се нуждаят бързо от пари в брой или корабът може да потъне и да повлече и тях.

— Разбирам…

Шамрон каза номера на сметка на Бахамските острови, който Стоун записа със златна писалка в един бележник.

— Ще има половин милион в сметката до сутринта — обеща богаташът.

Шамрон му благодари. След това мина на втория въпрос:

— Имам нужда да направиш още една инвестиция.

— На друга корабна компания ли?

— Всъщност е художествена галерия тук, в Лондон.

— Изкуство! — ужасено го погледна Стоун. — Не, благодаря, Ари.

— Искам ти го като услуга.

Мултимилионерът изпусна дълга въздишка. Шамрон усети миризмата на хайвер и шампанско в дъха му.

— Слушам те.

— Трябва да отпуснеш краткосрочен заем на галерия „Ишърууд Файн Артс“.

— Ишърууд! — шашна се Стоун.

Шамрон кимна.

— Джулиан Ишърууд? Направих моя дял от въпросните инвестиции, Ари, но да заема пари на Джулиан Ишърууд е равносилно да им драсна клечката. Не мога да го направя. Съжалявам, няма как да ти помогна.

— Моля те за лична услуга — повтори твърдо Шамрон.

— А аз ти казвам, че няма да го направя. Джули може да потъне или да плува самостоятелно. — Стоун отново внезапно смени темата: — Не знаех, че Джули е част от братството.

— Не казах, че е.

— Няма значение, защото е абсурдно да му дам от моите пари. Взех решение. Край на обсъждането!

— Това ме разочарова — тихо изрече Ари Шамрон.

— Не ме заплашвай! Как смееш след всичко, което съм направил за теб? Службата нямаше да има дори гърне, в което да се изпикае, ако не бях аз. Загубих сметка колко милиона съм ти дал.

— Беше много щедър, Бенджамин.

— Щедър! Боже! — размаха ръце Стоун. — Само аз те държах на повърхността. Но ако не си забелязал, тези дни нещата не вървят добре в „Лукинг Глас“. Разни кредитори се взират във всяка пукнатина. Банки си искат парите, преди да ми дадат други. „Лукинг Глас“ се пълни с вода, скъпи. И ако потъне, ти губиш неограничения си доставчик на пари.

— Наясно съм със сегашните ти трудности — каза Шамрон. — Обаче също така знам, че „Лукинг Глас“ ще излезе от тази криза, по-силна от всякога.

— Наистина ли знаеш това? — Стоун замалко да се усмихне. — Мамка му! И какво те кара да мислиш така?

— Пълното ми доверие в теб.

— Не ме баламосвай, Ари. Години наред давах доброволно пари, без да съм искал нищо в замяна. Но сега ми е нужна твоята помощ. Трябва да накараш приятелите си в Сити да отпуснат хватката върху парите си. И да убедиш моите израелски инвеститори, че ще е най-добре за всички заинтересовани да забравят значителна част от моите дългове.

— Ще видя какво мога да направя — отвърна неопределено Шамрон.

— Има още нещо — рече Стоун. — Аз печатам черната ти пропаганда винаги когато поискаш. Защо от време на време не ми предоставяш по една истинска история? Нещо горещо, което продава вестниците. Покажи на момчетата с парите, че „Лукинг Глас“ все още е сила, с която трябва да се съобразяват.