Даниъл Силва - Художникът убиец

— Не се наежвай, не се засягай — успокои го Оливър. — Това е просто бизнес, нищо лично. Ти затъваш, Джулиан. Подавам ти спасителна сламка. Не бъди глупак, хвани се за нея.

Ишърууд скочи на крака и зарови в джобовете си за пари.

— Моля те, Джулиан, аз черпя. Не се дръж така.

— Разкарай се! — Ишърууд хвърли две банкноти от по двадесет лири в розовото лице на Димбълби. — Как смееш да ми наговориш тези глупости!

Той излетя от ресторанта и нервно закрачи към галерията си. Значи чакалите от Сейнт Джеймс Стрийт обикаляха и дебелият Оливър Димбълби искаше за себе си най-голямото парче от трупа. „Оливър да откупи бизнеса ми! — мислено беснееше Ишърууд. — Ама че нахалство! Аз да работя за този тантурест дребен женомразец!“ Беше готов да се обади на Джайлс Питауей и да му разкаже историята за счупената витрина.

Докато пресичаше Мейсън Ярд, се закле да не се предава без бой. Но за да се бие, му бе нужна реставрираната картина от Вечелио и поради тази причина трябваше да намери Габриел. И то преди да е попаднал под влиянието на Шамрон и да си е отишъл завинаги.

Джулиан се качи по стълбите и влезе в галерията. Беше ужасно потискащо да бъде сам. Свикнал бе да вижда някое красиво момиче зад бюрото, когато се връщаше на работа след обяд. Седна зад бюрото си, намери номера на Габриел в тефтерчето си с телефоните, набра го, изчака телефонът да звънне дванадесет пъти и затръшна слушалката. „Може би просто е отишъл до селото. Или е излязъл в морето с проклетия си кораб. Или пък Шамрон вече се е добрал до него“, премисли притеснено той, а гласно изруга:

— Мамка му!

Излезе от галерията, спря едно такси на „Пикадили“ и отиде до Грейт Ръсел Стрийт. Освободи таксито няколко пресечки преди Британския музей и влезе в магазина за художествени материали и консумативи за рисуване „Л. Корнилисън енд Сан“. Почувства се странно спокоен, когато се видя заобиколен от лакирани рафтове отрупани с бои, палитри, хартия, платна, четки и графитни моливи.

Русокос ангел на име Пенелопи му се усмихна зад щанда и възкликна:

— Джулиан, супер! Как си? Боже, изглеждаш съсипан.

— Пен, просто обядвах с Оливър Димбълби. — Не беше необходимо друго обяснение. — Слушай, чудех се дали не си виждала нашия приятел. Не отговаря на телефона и започвам да си мисля дали не е паднал от крайбрежните скали в Корнуол.

— За съжаление от доста време не съм имала късмета да видя този прекрасен мъж — въздъхна Пенелопи.

— Някой друг в магазина да го е чувал?

— Почакай. Ще проверя.

Пенелопи попита Маргарет, тя попита Шърман, той пък — Триша и така нататък, докато нечий мъжки глас, идващ от дъното на магазина, съобщи тържествено:

— Говорих с него тази сутрин.

— Ще ми кажеш ли какво искаше той? — попита Ишърууд.

— Да отменя месечните му доставки на материали.

— Колко месечни доставки?

— Всичките до по-нататъшни инструкции.

— Каза ли защо?

— Че казвал ли е някога?

На следващата сутрин Ишърууд отмени срещите си за останалите дни от седмицата и нае кола. В продължение на пет часа той се носи с пълна скорост по магистралите. От Уестуърд до Бристол. На юг край Ламанша. После по дългия път през Девън и Корнуол. Времето бе променливо като настроението му: в един момент плисна пороен дъжд, в следващия грейна бледо зимно слънце. Вятърът обаче беше постоянен. Духаше толкова силно, че на Ишърууд му бе трудно да задържи малкия форд ескорт на пътя. Обядва, шофирайки, и спря само три пъти — за да зареди с бензин, за да се изпикае и когато в Дартмур колата му блъсна някаква морска птица. Той вдигна трупа с помощта на празна найлонова торбичка от сандвич, за да не си изцапа пръстите, и каза една кратка еврейска молитва за умрялата животинка. После церемониално я хвърли сред избуялия край пътя пирен.

Пристигна пред къщата на Габриел малко преди три часа. Корабът на реставратора бе покрит с брезент. Джулиан дълго звъня на вратата, после заудря с юмруци и едва не откърти дръжката, но никой не му отвори. Беше заключено.

Надзърна през прозореца в безупречно чистата кухня. Габриел не се славеше с домакински умения, но дори и по неговите стандарти кухнята беше изключително подредена и в нея нямаше и следа от провизии. Отишъл си е, заключи Ишърууд. Беше заминал за много дълго време.

Влезе в задната градина и тръгна покрай къщата, като пробваше всеки прозорец с напразната надежда, че Габриел е забравил да затвори някой от тях. Обаче това не беше в стила му.