Върна се по стъпките си и отново застана на кея. Откъм морето над реката се носеха градоносни облаци. Едра дъждовна капка го удари по челото и се търкулна под очилата му. Той ги свали, гледката се размаза пред погледа му. Измъкна носната си кърпа от джоба, изтри лицето си и пак си сложи очилата.
Когато околността отново дойде на фокус, видя едно момче да стои на няколко крачки от него. Сякаш се бе появило от нищото. Приличаше на котка, дебнеща плячка. Ишърууд никога не бе имал деца и му бе ужасно трудно да определи възрастта му. Предположи, че е единадесет-дванадесет годишно. Хлапето със слабичко лице го оглеждаше враждебно. Най-сетне попита:
— Защо дебнете около къщата?
— Не дебна. А кой, по дяволите, си ти? — удиви се Ишърууд.
— Аз съм Пийл. А вие кой сте?
— Приятел съм на мъжа, който живее тук. Казвам се Джулиан.
Ишърууд протегна ръка, но момчето продължи да стои неподвижно на мястото си, с леко извито настрани тяло.
— Никога не ми е споменавал, че има приятел на име Джулиан.
— Той не споменава много неща.
— Какво искате?
— Да говоря с него.
— Няма го.
— И сам виждам това. Знаеш ли къде е?
— Не ми каза.
— А имаш ли представа кога ще се върне?
— Не.
Дъждът се усили. Хлапето продължи да стои неподвижно и да го следи изпитателно. Ишърууд вдигна ръка над очилата си и се обърна да погледне къщата.
— Знаеш ли с какво се препитава? — попита той.
Пийл кимна утвърдително.
— А някой друг в селото знае ли?
Хлапето поклати отрицателно глава.
— Той работи за мен — каза Джулиан, сякаш признаваше някакво престъпление. — Аз притежавам картината, която той реставрира.
— На Рембранд или на Вечелио?
Въпросът на момчето накара Ишърууд да се разтопи в усмивка:
— На Вечелио, скъпи приятелю.
— Красива е.
— Така е.
Те останаха един до друг за момент, забравили за дъжда. Джулиан видя нещо от себе си в малкия часовой. Още една душа, която Габриел бе завладял, а след това изоставил…
— Кой го отведе? — попита най-накрая.
— Плешивият мъж, който крачи като войник. Познавате ли го?
— За съжаление — да! — въздъхна Ишърууд. Сетне се усмихна на Пийл: — Гладен ли си?
Момчето кимна.
— Има ли някое място в селото, където може да се пие чай и да се хапнат сладкиши?
— И питки, пълнени с месо и зеленчуци — допълни Пийл. — Обичате ли питки с кренвирш?
— Не мога да кажа, че някога съм опитвал такава, но пък и моментът е специален. Трябва ли първо да поискаш разрешение от родителите си?
— Той не ми е баща — махна с ръка момчето, — а на мама не й пука.
Ари Шамрон пристигна на летище „Лод“ в Тел Авив късно на следващата сутрин. Рами чакаше на изхода. Той поведе Стареца през зоната за пристигащи и двамата отидоха в обезопасената стая, запазена за персонала на Службата и за специални гости. Ари захвърли официалния си костюм и навлече военните си панталони и късото кожено яке.
— Министър-председателят иска да те види тази вечер, шефе — рече Рами.
Шамрон си помисли: „Дотук със заявлението, че ще стои настрана от операцията“.
Те потеглиха с колата през хълмовете към Йерусалим. Шамрон се възползва от пътуването да прегледа купчината книжа, натрупали се по време на краткото му отсъствие.
Както обикновено, имаше криза в разнородното коалиционно правителство на премиера. За да стигне до кабинета му, Ари трябваше да си проправи път през задимения коридор, пълен с враждуващи политици.
Премиерът слушаше съсредоточено, докато Шамрон го информираше за последните събития. Министър-председателят бе интригант по природа. Беше започнал кариерата си в убийствената атмосфера на Академията, а после се премести във Външно министерство — едно гнездо на оси. Докато излезе на политическата сцена, вече бе спец в черния занаят на бюрократичното вероломство. Стремглавото му издигане в партийната йерархия се приписваше на силния му интелект и готовността му да прибягва до хитруване, подвеждане и открито изнудване, за да постигне желаното. У Шамрон той бе видял сродна душа — мъж, който не би се спрял пред нищо, ако вярва, че каузата му е справедлива.
— Има само един проблем — заяви Ари.
Министър-председателят го изгледа нетърпеливо, сякаш казваше: „Дай ми решения, не проблеми“. Шамрон притежаваше вродено недоверие към хората, но този път му се налагаше да говори направо:
— Става дума за Бенджамин Стоун.
— Какво има пък сега?
— Бизнесът му е в ужасно състояние. Той краде Питър, за да плаща на Пол, а на приятелите на Пол започва да им писва от тази ситуация.
Читать дальше